Човекът в лабиринта

— С други думи — рече Роулинс, — това не означава ли, че си готов да сложиш в устата ми такива опашати лъжи, та дори не смееш да ми кажеш от страх, че ще вдигна ръце и ще се откажа?

— Нед…

— Извинявай. Но, виж сега, Чарлз, защо трябва да го подмамваме навън? Защо просто не му кажем, че човечеството се нуждае от него, и така да го принудим да излезе?

— Смяташ ли, че това е по-морално, отколкото да го подмамим навън?

— Някакси е по-чисто. Мразя всичкото това мръсно кроене на заговори и интриги. По-скоро бих го проснал в несвяст и бих го изкарал от лабиринта, отколкото да направя онова, което ти планираш. Бих помогнал да го сломим със сила — защото ние наистина се нуждаем от него. Разполагаме с достатъчно хора, за да го сторим.

— Не е така — рече Бордман. — Не можем да го изкараме насила. Там е цялата работа. Прекалено е рисковано. Може да намери начин да се самоубие в мига, в който се опитаме да го заловим.

— Приспиващ изстрел — рече Роулинс. — Дори и аз бих могъл да го направя. Само приближаваме достатъчно и го улучваме, сетне го изнасяме от лабиринта, а когато се събуди, му обясняваме…

Бордман енергично поклати глава:

— Той е разполагал с девет години, за да разучи лабиринта. Не знаем какви номера е усвоил или какви отбранителни капани е поставил. Докато той е там, не смея да предприема никакви нападателни действия срещу него. Той е прекалено ценен, за да го излагаме на риск. Доколкото знаем, той е програмирал цялото това място да хвръкне във въздуха, ако някой извади оръжие срещу него. Той трябва да излезе от лабиринта по собствена воля, Нед, а това означава да го подмамим с фалшиви обещания. Знам, че е гадно и вони. Цялата Вселена понякога вони. Не си ли го разбрал още?

— Не се налага да вони! — рече остро Роулинс с повишен тон. — Това ли е урокът, който си усвоил през всичките тези години? Вселената не вони. Човекът вони! И го прави доброволно, защото по-скоро би вонял, отколкото да мирише свежо! Не се налага да лъжем. Не се налага да мамим. Можем да заложим на честта, на порядъчността и… — Роулинс спря изведнъж. Със съвсем различен тон рече: — Виждам ти се дяволски млад и зелен, нали, Чарлз?

— Простено ти е да правиш грешки — отвърна Бордман. — Тъкмо защото си млад.

— Нима искрено вярваш, че в съществуването на Вселената е заложена космическа злост?

Бордман сбра върховете на дебелите си къси пръсти.

— Не бих го формулирал така. Не съществува някаква личностна сила на мрака, която да движи нещата, както няма и личностна сила на доброто. Вселената е голяма, безлична машина. Функционирайки, тя подлага някои свои незначителни части на напрежение, тези части се износват, а Вселената не дава и пет пари за това, защото може да ги подмени. Няма нищо неморално в подмяната на износени части, но трябва да се признае, че от гледна точка на тези части, това е гадна работа. Случи се така, че две малки части от Вселената се сблъскаха, когато спуснахме Дик Мълър на планетата на хидранците. Трябваше да го пратим там, защото в нашата природа е да откриваме нещата, а те направиха каквото направиха, защото Вселената подлага на напрежение своите части; в резултат Дик Мълър се завърна от Бета Хидри IV в лоша форма. Машината го бе захапала и го смля. Сега имаме втори сблъсък на нейни части, пак така неизбежен, и трябва да подадем Мълър на машината за втори път. Възможно е тя отново да го смели (което е гадно) — а за да го подтикнем да отиде там, където това може да стане, аз и ти трябва малко да поомърсим душите си (което също е подло); ала в същото време нямаме никакъв друг избор. Ако не компрометираме себе си и не подмамим Дик Мълър, можем да задействаме ново завъртане на машината, което ще унищожи цялото човечество, а това ще вони и ще е по-гадно от всичко друго. Аз искам да направиш нещо неприятно, но воден от благородни подбуди. Ти не искаш да го направиш и аз разбирам как се чувстваш, но се опитвам да те накарам да разбереш, че личният ти морален кодекс не винаги е най-висшият фактор. Особено по време на война, когато войникът убива, защото Вселената му е наложила тази ситуация. Войната може и да е несправедлива; в кораба, в който се е прицелил, може да се намира брат му, но войната е реалност и той трябва да изиграе ролята си.

— А къде е мястото на свободната воля в тази твоя механична Вселена, Чарлз?

— Няма място. Точно затова казах, че Вселената вони.

— И не разполагаме с никаква свобода, така ли?

— Притежаваме свободата малко да се погърчим на ченгела.

— Така ли си се чувствал през целия си живот?

— През повечето време — отвърна Бордман.

— Когато си бил на моята възраст?

— Дори и по-рано.

Роулинс се извърна:

— Мисля, че грешиш тотално, но няма да си губя времето да те убеждавам. Не разполагам и с достатъчно думи. Нито с доводи. А ти и без това не би слушал.

— Боя се, че е така, Нед. Но можем да обсъдим това някой друг път. Да речем след двайсетина години. Съгласен ли си?

Роулинс се опита да се усмихне и рече:

— Разбира се. Ако дотогава не съм се самоубил поради чувството си за вина.

— Няма да го направиш.