Човекът в лабиринта

— Пуснах доклада на вашия диагностат през нашата машина. Никакви необичайни симптоми. Прегледах и Кристиянсен, без да успея да науча нищо. Той казва, че сега се чувствал добре. Каза ми, че острата депресия го връхлетяла в мига, в който ви видял; състоянието му бързо се влошило и получил нещо като метаболична парализа. Чувствал се толкова потиснат, че не можел да предприеме нищо.

— Той предразположен ли е към такива пристъпи?

— Никога не му се е случвало — отвърна медикът. — Бих искал сам да проверя всичко това. Мога ли да прескоча до вас?

Медикът не изпадна в състоянието на Кристиянсен. Но и не можа да остане задълго; когато си тръгваше, по лицето му се стичаха сълзи. Изглеждаше объркан като самия Мълър. Новият пилот се появи двайсет минути по-късно и не свали костюма си, докато програмираше кораба за кацане. Седеше с изправен гръб пред пулта, гърбом към Мълър, сякаш не забелязваше присъствието му. Както изискваха правилата, той снижи кораба, докато двигателната му система влезе в обсега на наземния контрол, след което си тръгна. Мълър видя лицето му — напрегнато, лъщящо от пот, със силно стиснати устни. Пилотът кимна леко и излезе през люка. Сигурно мириша много лошо, помисли си Мълър, като че ли онзи можеше да помирише нещо през скафандъра си.

Кацането бе рутинно.

Бързо премина през имиграционния контрол в звездното летище. На Земята й бе нужен само половин час, за да установи дали може да го приеме; Мълър, който бе минавал покрай тези компютърни системи досега стотици пъти, разбра, че състоянието му е в границите на обичайното. Беше се опасявал, че гигантският диагностат на летището ще открие онова заболяване, което неговият собствен диагностат и машината на контролната станция не бяха успели да открият; ала мина през търбуха на машината, като й се остави да сканира бъбреците му, да извлече по няколко молекули от течностите в организма му и в крайна сметка излезе, без да се чуе сигнален звън и да се види пробляскването на предупредителни светлини. Одобрен. Разговори се с митническата машина. Откъде идваш, пътниче? Накъде отиваш? Одобрен. Документите му бяха в ред. Процепът в стената се разшири до размерите на врата и той мина през нея, за да се изправи за първи път след кацането си срещу човешко същество.

Бордман бе дошъл да го посрещне. Марта бе с него. Бордман бе загърнат в дебела кафява роба с метални нишки; ръцете му бяха отрупани с пръстени, а надвисналите му вежди бяха гъсти като тропичен мъх. Косата на Марта бе къса и морскозелена; бе посребрила очите си и бе позлатила тъничката си шия, тъй че изглеждаше като някаква отрупана с бижута статуя. Като си я спомни мокра и гола край кристалното езеро, Мълър не одобри тези промени. Съмняваше се, че бяха направени заради него. Знаеше, че Бордман обича жените да бъдат разкрасявани; навярно се бяха чукали в негово отсъствие. Мълър би се учудил и дори би бил донякъде потресен, ако не бе така.

Ръката на Бордман обхвана китката на Мълър в здрава хватка, която невероятно бързо, за секунди се отпусна. Ръката му се отдръпна още преди Мълър да успее да отговори на поздрава.

— Радвам се да те видя, Дик — рече неубедително Бордман и отстъпи няколко крачки назад.

Бузите му увиснаха, сякаш се намираше под голямо гравитационно налягане. Марта се мушна между двамата и се притисна към него. Мълър я прегърна, докосна раменете й и плъзна бързо ръце надолу към задника й. Не я целуна. Очите й бяха ослепителни и когато погледна в тях, се изгуби в хиляди отразени образи. Ноздрите й се разшириха. Той усети как мускулите на крехкото й тяло потреперват. Тя се опитваше да се освободи от него.

— Дик — прошепна тя. — Молих се за теб всяка вечер. Нямаш представа колко ми липсваше.

Тя се дърпаше още по-силно. Той плъзна ръце по бедрата й и натисна толкова силно навътре, че можеше да си представи как тазът й поддава и се огъва. Краката й трепереха и той се побоя, че ако не я пусне, тя ще падне. Тя извърна настрани глава. Той докосна с буза нежното й ухо.

— Дик — прошепна тя, — чувствам се толкова странно, толкова се радвам да те видя, че всичките ми вътрешности се разбъркаха… пусни ме, Дик, чувствам, че ми се повдига…

Да. Да. Разбира се. Той я пусна.

Бордман, потен и нервен, избърса лицето си, лапна някакво успокоително хапче, крачеше напред-назад, не го свърташе на едно място. Мълър никога досега не го бе виждал такъв.

— Ами, да ви оставя двамата малко насаме, а? — предложи Бордман, тонът му бе с една октава по-висок от обичайния. — Изглежда времето ми действа зле, Дик. Ще поговорим утре. Настаняването ти е уредено.

Бордман избяга. И Мълър усети как го обзема паника.

— Къде отиваме? — попита той.

— Навън има транспортен парк. Имаме стая в „Старпорт Ин“. Имаш ли багаж?

— Все още е на борда на кораба — отвърна Мълър. — Може да почака.

Марта хапеше ъгълчето на долната си устна. Той я хвана за ръка, качиха се на бягащата пътечка, която водеше от терминала до транспортния парк. Хайде, хайде — помисли си той. Кажи ми, че не ти е добре. Кажи ми, че нещо тайнствено те е връхлетяло през последните десет минути.