Човекът в лабиринта

— Дик! — рече той. — Господи, чудесно е, че те виждам!

Мълър включи на осезание и положи длан върху китката на Бордман през екрана.

— Здравей, Чарлз. Едно на шейсет и пет, а? Е, ето, че се връщам.

— Да съобщя ли на Марта?

— Марта… — Мълър се замисли за миг. Да. Мацката със синята коса, люлеещи се бедра и остри пети. — Да. Обади й се. Ще бъде чудесно, ако ме посрещне, когато кацна. Кубовете-жени не са толкова вълнуващи.

Бордман се изсмя по момчешки. Сетне смени рязко темата и попита:

— Как мина?

— Зле.

— Но установи контакт, нали?

— Да, намерих хидранците. Не ме убиха.

— Враждебни ли бяха?

— Не ме убиха.

— Да, но…

— Жив съм, Чарлз. — Мълър усети, че тикът му отново се появява. — Не успях да науча езика им. Не мога да кажа дали ме харесаха. Изглеждаха доста заинтригувани. Изучаваха ме отблизо дълго време. Не казаха и думица.

— Да не би да са телепати?

— Не мога да го твърдя, Чарлз.

Бордман помълча за малко, преди да запита:

— Какво са ти сторили, Дик?

— Нищо.

— Не е така.

— Това, което виждаш, се дължи на умората от пътя — рече Мълър. — В добра форма съм, само съм малко изнервен. Искам да подишам истински въздух, да пийна истинска бира, да вкуся истинско месо, да има кой да ми прави компания в леглото. След това ще съм си пак както преди и може би ще предложа начини за установяване на контакт с хидранците.

— На каква степен е потенциометърът на станцията ти, Дик?

— А?

— Чувам те много силно — рече Бордман.

— Вината сигурно е в релейната станция. Господи, Чарлз, какво общо има силата на звука с всичко останало?

— Не знам — рече Бордман. — Опитвам се само да разбера защо ми крещиш.

— Не ти крещя — изкрещя Мълър.

Малко след това прекратиха връзката. Мълър получи съобщение от трафик-контрола, че са готови да пратят пилот на борда му. Подготви входния люк и пусна пилота да влезе. Той бе много рус млад мъж с ястребови черти и бледа кожа. След като свали шлема си, веднага се представи:

— Казвам се Лес Кристиянсен, мистър Мълър. За мен е голяма чест да бъда пилот на първия човек, посетил извънземна раса. Надявам се, че няма да наруша мерките за сигурност, ако кажа, че с радост бих научил нещичко за това, докато слизаме. Имам предвид, че това е такъв исторически момент и аз съм първият човек, който ви вижда след завръщането ви. Ако не е прекалено нахално, ще ви бъда много благодарен, ако ми разкажете някои от най-съществените… за вашето…

— Предполагам, че мога да ти кажа нещичко — рече любезно Мълър. — Първо, гледал ли си куба за хидранците? Знам, че сигурно са го показвали и…

— Имате ли нещо против, ако седна за малко, мистър Мълър?

— Сядай. Значи си го гледал, знаеш за онези високи, мършави същества с всичките им ръце…

— Зави ми се свят — рече Кристиянсен. — Не знам какво ми е. — Лицето му изведнъж стана тъмночервено, капки пот заблестяха на челото му. — Мисля, че ми прилошава. Аз… нали разбирате, това не би трябвало да се случи…

Пилотът рухна в пенопластовата люлка, сгърчи се, затрепери, покрил с ръце главата си. Мълър, чийто глас бе още неуверен след дългото мълчание, се зачуди безпомощен какво да прави. Най-накрая се пресегна, хвана мъжа за лакътя и го отведе в медицинския кабинет. Кристиянсен се извърна, сякаш Мълър го бе докоснал с нагорещено желязо. При това си движение той изгуби равновесие и се строполи на пода. Изправи се на колене и изпълзя колкото можа по-далеч от Мълър. Попита сподавено:

— Къде е?

— Онази врата там.

Кристиянсен се втурна към нея и се заключи отвътре. Учуденият Мълър чу шума от повръщането, а сетне нещо, като ридания. Тъкмо се готвеше да се обади на станцията, че пилотът се е разболял, когато вратата се отвори и Кристиянсен рече с глух глас.

— Бихте ли ми подали шлема, мистър Мълър?

Мълър му го подаде.

— Ще трябва да се върна на станцията си, мистър Мълър.

— Съжалявам, че реагира така. Господи, дано не нося някаква зараза.

— Аз не съм болен. Просто се чувствам… отвратително. — Кристиянсен закопча шлема. — Не разбирам нищо. Но ми се иска да се свия и да плача. Моля ви, пуснете ме да си вървя, мистър Мълър. Това е… аз… това е… ужасно е. Точно това изпитвам!

Той се втурна към люка. Мълър слисан го изгледа как прекосява разстоянието до близката контролна станция.

Включи радиото.

— Най-добре не изпращайте засега друг пилот — предложи Мълър на ръководителя на движението. — Кристиянсен рухна от някакъв внезапен пристъп, веднага щом свали шлема си. Може би съм преносител на нещо. Дайте да проверим.

Разтревоженият диспечер се съгласи. Той помоли Мълър да влезе в лекарския си кабинет, да включи диагностата си и да препрати данните. Малко по-късно сериозното, шоколадовокафяво лице на медицинския служител на станцията се появи на екрана на Мълър и рече:

— Това е много странно, мистър Мълър.

— Какво е то?