Човекът в лабиринта

— Стойте където сте! — изрева Хостийн. — Огънят не е истински.

Петрочели, вдигнал вече единия си крак, едва свари да го прибере обратно. Реакцията на Маршъл бе по-бавна. Той се бе извил, за да избегне изригването, и се обърна наляво, преди да успее да спре. Излезе на десетина сантиметра извън безопасния път. Блестяща метална спирала изскочи от каменния блок и обви глезените му. Без всякакво усилие сряза костите. Маршъл рухна и лъскав златист прът го прикова към стената.

Без да се оглежда назад, Петрочели мина невредим през огнения стълб, извървя десетина метра и спря, вече в безопасност, извън зоната на изкривяващия екран.

— Дейв? — изхриптя той. — Дейв, добре ли си?

— Той стъпи встрани от пътя — рече Бордман. — Смъртта му бе бърза.

— Какво искате да направя?

— Стой на място, Петрочели. Успокой се и не се опитвай да поемеш накъдето и да е. Изпращам подире ти Честърфийлд и Уокър. Изчакай ги там, където си.

Петрочели трепереше. Бордман помоли корабния мозък да му сложи успокоителна инжекция и раницата бързо изпълни заповедта. Все още вцепенен, без желание да се обърне към своя набит на пръта спътник, Петрочели не помръдваше в очакване на останалите.

На Честърфийлд и Уокър им бе потребен почти час, за да стигнат до екрана, и още петнайсет минути, за да си проправят път през няколкото квадратни метра, намиращи се в неговия обсег. Направиха го със затворени очи и това никак не им се понрави: ала фантомите на лабиринта не можеха да изплашат слепци и Честърфийлд и Уокър излязоха извън обсега им. Петрочели бе вече доста по-спокоен. Тримата предпазливо продължиха към сърцето на лабиринта.

Трябва да направим нещо за прибирането на трупа на Маршъл, помисли си Бордман. Някой друг път обаче.

3.

Най-дългите дни в живота на Нед Роулинс бяха дните на пътуването му до Ригел преди четири години — отиваше там, за да прибере трупа на баща си. Тези дни тук обаче бяха по-дълги. Да стоиш пред екрана и да гледаш как загиват храбреци, да чувстваш как всяка твоя фибра крещи за помощ час подир час, час подир час…

Ала те вече печелеха битката с лабиринта. До този момент в него бяха влезли четиринайсет души. Четирима бяха загинали. Уокър и Петрочели бяха изградили лагер в зона E; петима други — подкрепителна база в зона F; трима в момента минаваха покрай опасния екран, за да се присъединят към тях. За всички най-лошото бе минало. От действията на сондите бе станало ясно, че кривата на опасностите пада рязко след зона F и че в трите вътрешни зони капани на практика почти липсват. След като E и F бяха всъщност покорени, нямаше да е трудно да се проникне и в тези централни зони, където Мълър, безстрастен и потънал в мълчание, се криеше и чакаше.

Роулинс си помисли, че вече познава напълно лабиринта. Чрез другите той бе навлизал в него повече от сто пъти; първо чрез сетивата на сондите, сетне — чрез предаденото от членовете на екипажа. В трескавите си сънища нощем той виждаше мрачното му устройство, виещите се стени, змиевидните кули. В съзнанието си той бе извървял целия лабиринт, бе целувал смъртта хиляди пъти. Той и Бордман щяха да се възползват от натрупания с много усилия опит, когато им дойдеше редът да влязат вътре.

А редът им наближаваше.

В една хладна сутрин той стоеше с Бордман под стоманеното небе току до лабиринта — пред издигащия се насип, който ограждаше външните граници на града. За малкото време, което бяха прекарали тук, годината се бе изтъркулила удивително бързо към зимата на тази планета. Светлата част на денонощието траеше вече само шест часа от общо двайсет; следваха два часа сумрак, а зазоряванията бяха продължителни и еднообразни. Въртящите се луни непрестанно танцуваха на небето и хвърляха причудливи сенки.

По това време Роулинс вече почти нямаше търпение да опита опасностите на лабиринта. Усещаше празнота в корема си, силно желание, примесено с притеснение. Бе чакал, без да откъсва очи от екраните, докато други мъже — някои от тях едва ли по-възрастни от него, — поставяха на карта живота си, за да влязат вътре. Струваше му се, че бе прекарал целия си живот в очакване на знака да застане в средата на сцената.

Гледаха на екрана как Мълър се придвижва в центъра на лабиринта. Висящите в небето сонди го държаха постоянно под око, отбелязваха странстванията му с линии върху главната карта. Мълър не бе напускал зона A, откакто се бе срещнал с дрона, но всекидневно променяше местоположението си в лабиринта, местеше се от къща в къща, сякаш се боеше да спи два пъти на едно и също място. Бордман се бе погрижил да не допусне контакт с него след сблъсъка му с дрона. На Роулинс често му се струваше, че Бордман дебне някакъв рядък и деликатен звяр.

Бордман чукна по екрана и рече:

— Тази вечер влизаме, Нед. Ще нощуваме в главния лагер. Утре ти ще продължиш напред и ще се присъединиш към Уокър и Петрочели в зона E. Вдругиден ти ще продължиш сам към центъра и ще намериш Мълър.

— Ти защо ще влизаш в лабиринта, Чарлз?

— За да ти помогна.

— Можеш да поддържаш връзка с мен и оттук — рече Роулинс. — Няма нужда да рискуваш.