Човекът в лабиринта

Дойде времето в лабиринта да се рискува животът на хора. Бе неизбежно и Бордман съжаляваше за това, тъй както съжаляваше, че плаща данъци или че остарява, или пък изхвърляше ненужното от организма си, или когато изпитваше натиска на силна гравитация. Данъците, стареенето, изхвърлянето и гравитацията бяха обаче все постоянни аспекти на човешкото състояние, независимо колко бяха облекчени от съвременния научен напредък. Такъв бе и рискът от смъртта. Използваха много добре дроните и навярно така бяха спестили поне дузина човешки живота; но оттук нататък почти сигурно щяха да загубят и хора. На Бордман му бе мъчно за това, но не задълго и не кой знае колко силно. От десетилетия насам бе карал хората да рискуват живота си и мнозина от тях загиваха. Той бе готов да рискува и собствения си живот, когато трябва и в името на подходяща кауза.

Лабиринтът вече бе изцяло картиран. Корабният мозък пазеше подробна картина на маршрутът за навлизане, всички известни капани бяха отбелязани на картата и Бордман бе уверен, че можеше да изпрати дрони, които с деветдесет и пет процента сигурност щяха да проникнат невредими в зона A. Оставаше да се види дали човек можеше да измине същия маршрут при същата степен на безопасност. Дори когато компютърът му нашепва указания при всяка крачка, човек, филтриращ информацията през грешащия си, склонен към умора мозък, би могъл да не види нещата по същия начин, по който ги виждаше машината, дронът, и навярно щеше да променя маршрута си, което можеше да се окаже фатално. И така, данните, които бяха събрали, трябваше да бъдат щателно проверени, преди той или Нед да рискуват да влязат вътре.

Имаше доброволци, които да свършат това.

Те знаеха, че е възможно да загинат. Никой не се и опита да ги заблуждава в противното, а и те не биха го приели. Беше им обяснено, че е важно за човечеството Ричард Мълър да бъде накаран доброволно да излезе от лабиринта и че това може да бъде постигнато, ако точно определени хора — Чарлз Бордман и Нед Роулинс — разговарят лично с Мълър; а тъй като Бордман и Роулинс не можеха да бъдат заменени, бе необходимо други да изследват пътя преди тях. Много добре. Изследователите бяха готови, знаеха, че могат да бъдат пожертвани. Знаеха също така, че дори може да бъде от полза първите неколцина от тях да загинат. Всяка смърт носеше нова информация; на този етап успешните преходи не носеха никакви нови данни.

Хвърлиха жребий.

Мъжът, избран да тръгне пръв, бе лейтенант на име Бърк, който изглеждаше съвсем млад, и навярно бе млад, тъй като военните рядко се подлагаха на преобразяване, преди да стигнат висшите ешелони. Бе нисък, як, тъмнокос мъж, който действаше така спокойно, сякаш ако нещо се случеше, на кораба лесно биха могли да възпроизведат негов двойник, макар че не бе така.

— Когато намеря Мълър — рече Бърк, не каза „ако“, — ще му кажа, че съм археолог. Нали така? И че ако няма нищо против, бих искал да доведа в лабиринта и някои свои приятели.

— Да — рече Бордман. — И помни: колкото по-малко му кажеш от професионална гледна точка, толкова по-малко подозрения ще събудиш.

Бърк нямаше да доживее достатъчно дълго, за да каже каквото и да е на Мълър, и всички го знаеха. Но той весело им махна за довиждане, донякъде театрално, и закрачи към лабиринта. Раницата му го свързваше с корабния мозък. Компютърът щеше да му предава команди и щеше да показва на наблюдателите в лагера какво точно става с него.

Той премина ловко и гладко ужасиите на зона H. Липсваше му комплектът от детекторни устройства, които бяха помогнали на сондите да открият въртящите се плочи и смъртоносните ями под тях, скритите изригващи пламъци, сблъскващите се зъбци на вратите, както и всички останали кошмари; но той разполагаше с нещо далеч по-полезно: натрупаното познание за тези кошмари, събрано чрез жертването на сума сонди, които не бяха успели да ги забележат. Бордман, който наблюдаваше екрана си, видя познатите му вече колони, спици и ескарпи, въздушните мостове, купчините кости, тук-там някой унищожен дрон. Той безгласно насърчаваше Бърк да продължава, знаеше, че не след дълго самият той щеше да поеме по същия маршрут. Бордман се питаше на колко ли оценяваше Бърк собствения си живот.

На Бърк му бяха нужни почти четирийсет минути, за да премине от зона H в зона G. Не показа никакви признаци, че е въодушевен, когато премина коридора; както всички знаеха, G бе почти толкова трудна, колкото и зона H. Но дотук насочващата система действаше добре. Бърк изпълняваше някакъв мрачен балет, танцуваше около препятствията, броеше стъпките си, ту подскачаше, ту се обръщаше настрани, понякога прескачаше някоя опасна ивица от настилката. Напредваше добре. Компютърът обаче не бе в състояние да го предупреди за малкото зъбато създание, което дебнеше на върха на позлатен ръб, четирийсет метра навътре в зона G. То не бе част от системата на лабиринта. Бе случайна заплаха. Бърк разполагаше само с информация от натрупания опит в тази част от лабиринта.