Човекът в лабиринта

Животното не бе много по-голямо от едра котка, но зъбите му бяха дълги, а лапите — твърде бързи. Камерата върху раницата на Бърк го улови, докато скачаше — ала вече бе прекалено късно. Усетил опасността, Бърк се обърна и посегна към оръжието си, едва когато животното бе вече върху раменете му и се опитваше да го захапе за гърлото.

Зейнаха учудващо широки челюсти. Окото на компютъра предаде анатомична картина, без която Бордман можеше да мине преспокойно: зад първия ред остри като бръснач зъби се намираше втори ред, зад него — трети, навярно за по-добро сдъвкване на плячката или може би просто резервни, в случай, че външните зъби се строшат. Картината всъщност представляваше гора от стърчащи зъби. Миг по-късно челюстите се сключиха.

Бърк се свлече на земята, вкопчен в нападателя си. Бликна струя кръв. Човек и звяр се претърколиха, задействаха някакъв скрит механизъм и в следващия миг бяха погълнати от вихрушка мазен пушек. След като димът се разнесе, от двамата нямаше и следа.

Малко след това Бордман рече:

— Ето нещо, което трябва да се има наум. Животните няма да си правят труда да нападнат сонда. Ще трябва да носим маса-детектори и да вървим в екипи.

Точно така и постъпиха. Бяха платили висока цена за тази информация, но сега знаеха, че освен с хитростта на древните инженери, щяха да се сблъскат и с диви животни. Двама въоръжени мъже — Маршъл и Петрочели — навлязоха заедно в лабиринта, озъртайки се във всички посоки. Нито едно животно не можеше да ги наближи, без термалното му излъчване в инфрачервения спектър да бъде засечено от маса-детекторите, които носеха. Застреляха четири животни, едното от които — огромно; други неприятности нямаха.

Навлязоха дълбоко в зона G и стигнаха до мястото, където изопачаващият екран се бе подиграл на всички събиращи информация устройства.

Как действа екранът, питаше се Бордман? Знаеше, че произведените на Земята заблуждаващи устройства действаха пряко върху възприятията, вземаха напълно нормална сензорна информация и я разбъркваха в съзнанието, за да унищожат съответстващите корелации. Ала този екран бе различен. Той не можеше да атакува нервната система на дрона-сонда, защото дроните нямаха нервна система в истинския смисъл на думата, а очите им предаваха точна информация за онова, което виждат. В случая онова, което бяха видели — и което препредаваха на компютъра, — нямаше никаква връзка с истинската геометрия на лабиринта в тази точка. Други дрони, разположени извън обсега на екрана, предаваха съвсем различна и далеч по-достоверна картина на терена. Значи онова нещо действаше на някакъв пряк оптичен принцип, влияеше върху самата обстановка, пренареждаше я, размазваше перспективата, неуловимо преместваше или скриваше очертанията на нещата, обърквайки напълно нормалната конфигурация. Който и да е зрителен орган, попаднал в обсега на екранния ефект, получаваше напълно убедителна и съвършено погрешна представа за района, независимо дали е свързан с мозък или не. Доста интересно, помисли си Бордман. Може би по-късно механизмите, действащи на това място, ще бъдат изучени и усвоени. Но това — по-късно.

Невъзможно му бе да разбере каква форма бе приел лабиринтът за Маршъл и Петрочели, когато те се сблъскаха с екрана. За разлика от дроните, които предаваха точна картина за всичко, което се появяваше пред очите им, двамата мъже не бяха директно свързани с компютъра и не можеха да предават видените изображения на екраните. Най-доброто, което можеха да сторят, бе да опишат видяното. То не съвпадаше с образите, предавани от обективите на камерите, монтирани на раниците им, нито пък приличаше на истинската конфигурация, видима извън обсега на екранния ефект.

Правеха онова, което им нареди компютърът. Вървяха напред, макар очите им да ги предупреждаваха, че на пътя им е зейнала огромна пропаст. Приклекнаха, за да се проврат в тунел, чийто таван блестеше от висналите ножове на гилотини. Тунелът не съществуваше.

— Очаквам всеки миг някой от тези ножове да ме разполови — предаде Петрочели.

Нямаше никакви ножове. В края на тунела те послушно завиха наляво, към масивна бухалка, която бъхтеше земята със страховита сила. Нямаше и бухалка. С неохота се отказаха да стъпят върху постлания с дебел килим тротоар, който изглежда водеше извън обсега на екрана. Тротоарът бе въображаем; нямаше как двамата да видят ямата, пълна с киселина, която всъщност се намираше на мястото му.

— Щеше да е по-добре, ако просто затвореха очи — рече Бордман. — Така, както преминаха дроните, без визуална информация.

— Казват, че би било прекалено страшно, ако го направят — отвърна Хостийн.

— Кое е по-добро — да нямаш визуална информация или да имаш грешна информация? — попита Бордман. — Можеха да изпълняват нарежданията на компютъра и със затворени очи. И няма начин да…

Петрочели изкрещя. На разделения на две екран Бордман видя истинската конфигурация — плосък, безопасен участък от пътя; на другата половинка на екрана камерите от раниците предаваха нереалната действителност: внезапен гейзер от пламъци, изригващ в краката им.