Човекът в лабиринта

Той се изправи, почти докосна ниския таван на капсулата-ресторант и се запъти към Марта, прегърна я, спомни си за другото момиче преди много години — под калифорнийското небе, спомни си как го заля необузданият прилив на сила, когато се извърна от блестящите звезди към топлата, податлива плът, към разтворените бедра под себе си. Притисна силно Марта. Тя го погледна ужасена. Целуна я по носа и по лявото ухо. Тя се отдръпна, препъна се, едва не седна в скута на Бордман. Той я подхвана и я задържа.

— Знаеш какъв трябва да е отговорът.

Този следобед една от сондите-роботи стигна зона F. Все още им оставаше доста голямо разстояние; но Мълър знаеше, че няма да мине много време и те ще навлязат в сърцето на лабиринта.

Четвърта глава

1.

— Ето го — рече Роулинс. — Най-сетне!

Чрез „очите“ на дрона-сонда той се взираше в мъжа от лабиринта. Мълър се бе облегнал небрежно на една стена със скръстени ръце — едър, обветрен мъжага със сурова брада и масивен клиновиден нос. Не изглеждаше никак обезпокоен от присъствието на дрона.

Роулинс включи приемника за звука и чу Мълър да казва:

— Здравей, робот. Защо ми досаждаш?

Сондата естествено не отговори. Нито пък Роулинс, който би могъл да предаде съобщение чрез дрона. Стоеше до терминала — леко приведен, за да вижда по-добре. Уморените му очи примигваха. Нужни им бяха осем местни денонощия, за да измине една от сондите им целия път до центъра на лабиринта. Тези усилия им струваха над сто сонди; всяко напредване от двайсетина метра по безопасния маршрут изискваше пожертването на един робот. И все пак, не бе чак толкова зле, след като броят на погрешните решения в лабиринта бе близък до безкрайността. С малко късмет, с интензивното използване на корабния мозък и на силните сензорни устройства, бяха успели да избегнат всички очевидни капани и повечето от по-хитро замаскираните.

Роулинс се чувстваше изтощен. Цяла нощ не бе мигнал, наблюдаваше критичната фаза — навлизането в зона A. Хостийн си бе легнал. По-късно това стори и Бордман. Няколко души от екипажа все още бяха на вахта тук и на борда на кораба, но Роулинс бе единственият буден цивилен.

Запита се дали откриването на Мълър е било пресметнато да стане по време на неговата смяна. Навярно не. Бордман не би искал да рискува нещата да се провалят, като остави големия миг в ръцете на един новак. Е, толкова по-зле за него. Бяха оставили Роулинс дежурен, той бе придвижил сондата с няколко метра напред и ето, че сега гледаше Мълър.

Потърси у него признаци за вътрешно терзание.

Не се забелязваха. Мълър бе живял тук сам толкова много години, нима това не се е отразило никак на душата му? А и освен това номерът, който хидранците му бяха скроили, сигурно би трябвало да е оставил отпечатък върху лицето му. Доколкото Роулинс можеше да види, не бе така.

Е, очите му изглеждаха малко тъжни, а и устните му бяха прекалено стиснати и образуваха една черта. Ала Роулинс бе очаквал да види нещо по-драматично, нещо романтично, някакво отражение на агония върху лицето му. А вместо това видя само острите, безразлични, почти безчувствени черти на корав, издръжлив мъж, прехвърлящ вече средната възраст. Мълър бе побелял, облеклото му бе поокъсано; изглеждаше изтощен и износен. Но това разбира се трябваше да се очаква от човек, който бе живял в такова изгнание цели девет години. Роулинс искаше още нещо, нещо по-живописно: измършавяло, мрачно лице, тъмни очи, изпълнени с терзания.

— Какво искаш? — попита Мълър сондата. — Кой те праща? Защо не си вървиш?

Роулинс не посмя да отговори. Нямаше идея какъв гамбит бе замислил Бордман за този етап. Рязко натисна клавиша за застопоряване на сондата и се запъти бързо към купола, където нощуваше Бордман.

Той спеше под балдахин от животоподдържащи устройства. В крайна сметка бе на поне осемдесет години — макар изобщо да не изглеждаше на толкова, — и един от начините да не изглежда на толкова бе всяка нощ да се включва към един от поддържащите апарати. Роулинс бе малко притеснен да нарушава съня на старика, който бе така оплетен в личните си устройства. Към челото на Бордман бяха прикрепени чифт електроди, които гарантираха правилно и здравословно протичане на различните равнища на съня — така мозъкът се изчистваше от натрупаните през деня отрови. Ултразвуков филтър премахваше утайките и нечистотиите от артериите му. Хормоналният прилив се регулираше от гъста мрежа, която висеше над гърдите му. Цялата тази машинария бе свързана с корабния мозък. Под сложната животоподдържаща система Бордман изглеждаше нереален като восъчна фигура. Дишането му бе бавно и равномерно; меките му устни бяха отпуснати; бузите му изглеждаха подпухнали. Очните му ябълки се движеха бързо под клепачите — знак, че сънува. Дали не беше опасно да го събуди сега?

Роулинс не смееше да рискува. Не и директно, в никакъв случай. Излезе от стаята и включи терминала пред нея.

— Въведете на Чарлз Бордман сън — рече Роулинс. — Кажете му, че намерихме Мълър. Кажете му, че трябва да се събуди веднага. Кажете му: „Чарлз, Чарлз, събуди се, трябваш ни.“ Ясно ли е?