Човекът в лабиринта

Мълър мушна куба в отвора. От средата на масата се издигна по-голям куб, почти метър на метър. По страните му се появиха изображения. Мълър видя планета, обвита в облаци, мекосива на цвят, би могла да бъде Венера. Изображението стана по-контрастно, върху сивото се появиха тъмночервени жилки. Значи не беше Венера. Обективът проби облачния покров и разкри непозната планета, която не приличаше много на Земята. Почвата изглеждаше влажна и пореста, над нея се извисяваха каучуковидни дървета, подобни на огромни отровни гъби. Трудно беше да се прецени колко са големи, но изглеждаха високи. Светлите им стволове бяха грапави, с груби влакна и се извиваха като лъкове между земята и короните. Чиниеподобни израстъци покриваха основите на дървесата. Нямаше нито клони, нито листа, само широки плоски шапки с набраздена долна повърхност. Мълър забеляза три фигури на извънземни, които приближаваха бавно през мрачната горичка. Бяха издължени, почти паякообразни, от тесните им рамене се разклоняваха гроздове от осем или десет крайници. Главите им бяха изострени и обрамчени с очи. Ноздрите им представляваха просто вертикални процепи в кожата, устите им се отваряха отстрани. Вървяха изправени върху елегантните си крака, които вместо с ходила завършваха с малки сферични подпорки. Макар да бяха голи, с изключение на декоративните ивици от някаква материя, увити около първата и втората китка, Мълър не успя да открие никакви органи с размножителни или бозайнически функции. Кожата им не беше пигментирана: сива като всичко наоколо, груба, покрита с люспици с формата на диаманти.

С удивителна грация трите фигури се приближиха до три от гигантските гъби, изкатериха се по тях и се разположиха върху шапките-корони. От всеки грозд крайници се отдели ръка, сякаш специално приспособена за целта. За разлика от другите, които имаха по пет пръста с формата на ластари, подредени в кръг, този завършваше с орган, остър като игла. Той се заби с лекота дълбоко в мекия гумен ствол на дървото, върху което седеше собственикът му. Мина доста време, извънземните изглежда смучеха сок от дърветата. Сетне се спуснаха на земята и продължиха бавния си ход без никаква видима промяна. Едното се спря, наведе се и се втренчи в земята. Вдигна „окото“, станало свидетел на действията им. Изображението заподскача: Мълър предположи, че си го предават от ръка на ръка. Изведнъж настъпи тъмнина. Окото беше унищожено. Кубът беше свършил.

След миг тишина, изпълнен с безпокойство, Мълър се обади:

— Доста са убедителни.

— Би трябвало. Истински са.

— Може ли записът да е направен от някоя извънгалактическа сонда?

— Не — отвърна Бордман. — От нашата галактика е.

— Значи тогава е Бета Хидри IV?

— Да.

Мълър потисна потреперването си.

— Да го пусна ли още веднъж, Чарлз?

— Разбира се.

Той пусна куба още веднъж. И отново окото се спусна през облачния слой; отново огледа гумените дървета; пак се появи триото извънземни, нахраниха се от дърветата, забелязаха окото и го унищожиха. Мълър разглеждаше образите с хладна възхита. Никога дотогава не бе виждал мислещи същества от друг вид. А доколкото знаеше и никой друг не бе виждал, поне досега.

Изображенията изчезнаха.

Бордман рече:

— Това е заснето преди по-малко от месец. Спряхме безпилотния кораб на петдесет хиляди километра височина и спуснахме на Бета Хидри IV около хиляда очи. Поне половината паднаха право на дъното на океана. Повечето се приземиха на ненаселени или безинтересни места. Това е единственото, което ни показва ясна картина на извънземните.

— Защо решихте да нарушите карантината на тази планета?

Бордман дълбоко въздъхна.

— Смятаме, че е време да влезем в контакт с тях, Дик. Душим наоколо им вече десет години и още не сме им казали „здравейте“. Все пак съседи сме. А и след като хидранците са единствената интелигентна раса в тази проклета галактика — освен ако нещо някъде се крие, но едва ли, — стигнахме до убеждението, че трябва да сложим началото на приятелски отношения.

— Не ми се нрави много скромността ти — рече откровено Мълър. — След почти цяла година дебати пълният състав на Съвета взе решение да остави хидранците на мира поне за едно столетие — докато не проявят признаци, че ще излязат в космоса. Кой е ревизирал това решение, защо и кога?

Върху лицето на Бордман се появи хитрата му усмивка. Ала Мълър знаеше, че единственият начин да не попадне в капана му, бе фронталната атака. Бордман бавно каза:

— Не искам да си мислиш, че те мамя, Дик. Решението беше ревизирано на сесия на Съвета преди осем месеца, докато ти беше на Ригел.

— И по каква причина?

— Една от извънгалактическите сонди се завърна с убедително доказателство, че в съседна галактика съществува високоинтелигентен и доста превъзхождащ ни вид.

— Къде?

— Няма значение, Дик. Извини ме, но засега няма да ти кажа.

— Добре.