Човекът в лабиринта

— Гладни ли сте? — попита Бордман. — Първо обядът, разговорите — после!

Още в апартамента им поднесе кехлибарено вино в чаши от син кристал, който се добиваше на Ганимед. Сетне се качиха в капсула-ресторант и напуснаха хотела, за да се разходят из горите и край езерата, докато се хранят. Щом се настаниха на пневмостоловете си пред панорамния прозорец, обядът им се плъзна от контейнера си към тях. Прясна салата, местна риба на скара, вносни зеленчуци, настъргано сирене от Кентавър, халби със студена оризова бира, накрая — силен, гъст, ароматен ликьор. Напълно неподвижни, затворени в движещата се капсула, те ядяха, пиеха и попиваха гледката, дишаха искрящия въздух, напомпван отвън, наблюдаваха как яркооцветените птици прелитат край тях и се гмуркат в меките, виснали игли на гъстата гора. Бордман внимателно беше режисирал всичко, за да създаде подходящо настроение, но Мълър знаеше, че усилията му са напразни. Не можеше да го приспи толкова лесно. Можеше да приеме онова, което ще предложи Бордман, но не защото го бе подмамил в този фалшив покой.

Марта се отегчаваше. Безизразно възприемаше похотливите погледи на Бордман. Блещукащото й дневно облекло бе скроено повече да показва, отколкото да скрива. Дългите верижни молекули се плъзгаха в калейдоскопични шарки и разкриваха бързо и откровено бедра и гърди, корем и слабини, крака и задник. Бордман хареса гледката и беше готов да се възползва от присъствието на Марта, ала тя изцяло пренебрегна негласното му предложение. На Мълър това му се стори забавно. На Бордман — не.

След обяда капсулата спря до брега на кристално езеро, дълбоко и чисто. Вратата се отвори и Бордман попита:

— Може би младата дама ще пожелае да поплува, докато ние привършим скучния разговор по работа?

— Добра идея — отвърна безизразно Марта.

Тя се изправи, докосна закопчалката на дрехата си и я остави да се свлече до глезените. Бордман направи голямо шоу, като вдигна дрехата и я закачи на закачалката. Тя му се усмихна машинално, обърна се и се запъти към брега — голо, стройно тяло, върху чийто фин гръб и нежно заоблен задник пъстрееха слънчеви зайчета, промъкнали се през клоните на дърветата. Навлезе до колене във водата и спря за миг, сетне се гмурна напред и проряза повърхността на езерото със силни, равномерни махове. Бордман подметна:

— Доста е хубавка, Дик. Коя е?

— Едно момиче. Доста младо, струва ми се.

— Бих казал, по-младо от обичайните ти гаджета. И малко разглезена. Отдавна ли я познаваш?

— От миналата година, Чарлз. Интересува ли те?

— Естествено.

— Ще й го съобщя — рече Мълър. — Някой друг път.

Бордман го дари с една от усмивките си „а ла Буда“ и посочи конзолата с напитките. Мълър поклати глава. Марта плуваше по гръб, розовите връхчета на гърдите й се подаваха над спокойната повърхност. Мъжете се спогледаха. Изглеждаха на една възраст, на около петдесет и пет години: и двамата прошарени, яки, но Мълър беше строен, а Бордман — по-пълен. Когато седяха, те изглеждаха и еднакво високи. Видът им обаче лъжеше: Бордман бе едно поколение по-възрастен, Мълър — с половин фут по висок. Познаваха се от трийсет години.

Донякъде вършеха една и съща работа — и двамата бяха от корпуса на неадминистративния персонал, чиято задача беше да поддържа структурата на човешкото общество, пръснато в галактиката. Нямаха официален ранг. Бяха еднакво готови да работят и имаха желание дарбите им да служат на човечеството. Мълър уважаваше Бордман за начина, по който бе използвал уменията си през дългата си и впечатляваща кариера, но не можеше да се каже, че го харесва. Знаеше, че е проницателен и безскрупулен, отдаден на добруването на хората, обаче съчетанието от преданост и безскрупулност е винаги опасно.

Бордман извади видео-куб от джоба на туниката си и го сложи на масата пред Мълър. Приличаше на брояч в някаква сложна игра, всяка страна бе дълга шест-седем сантиметра в мек жълт цвят, който контрастираше с черния мраморен плот на масата.

— Включвай — подкани го Бордман. — Плейърът е до теб.