Чудакът

— Е… — Тя се изправи и тръгна с бавни стъпки към вратата. И понеже не я повиках да се върне, подхвърли ми примирително през рамо: — Чао, до утре, учителю!

— Чао!

Щом моята ученичка хлопна вратата подире си, хукнах към чешмата, развъртях крана за студената вода и стоически подложих главата си под силната струя. После тръгнах да търся шофьора на помощник-министъра Диньо Диновски.

— При шефа ли?

— А не, при тебе съм дошъл! — рекох.

— При мене ли? — Добрият човек се опули. Той беше ме возил няколко пъти вече в компания с шефа си, затова ме имаше на голяма почит. — Да те заведа ли донякъде? — запита с непристорена услужливост.

— Отгатна! — рекох. — Ще ме заведеш до някаква квартира — таван ли ще бъде, мазе ли — няма значение! Не съм от придирчивите. Главното е да се подслоня с багажеца са за някой и друг ден! Това искам от теб. — И понеже ме гледаше твърде недоверчиво, взех, та го окуражих: — Бай Диньо, като научи след време — а аз всякак ще му кажа, — бай Диньо, рекох, много ще остане доволен и непременно ще те възнагради за услугата.

Нашенецът помълча, запали, поразходи се напред-назад по тротоара замислен, дори сам си рече нещо на глас.

— Има една барака в Овча купел — рече ми той почти шепнешком, с израз на човек, който влиза в рискована конспирация. — Тя служи за склад на. Нашия отдел по транспорта, но от година-две никой не е стъпвал там. На това място през другата петилетка ще строят общежитие.

Една част от тази барака била преградена за стая, навремето смятали там да настанят пазач. Била обзаведена с кюмбе, миндер, маса и два стола. — Та ако искаш… — приключи колебливо добрият човек — може временно да ползуваш туй помещение, но да си знаеш… то не е за такива като тебе… не ти прилича!

— На мен ми прилича парк-хотел „Москва“, но в момента там няма свободен апартамент. Затова твоята барака в Овча купел ми пада като истински дар от небето!

Бараката

Ако има съвършена ЕИМ, която с откровеността на безпристрастните уреди да преценява кой как си гледа работата, и ако беше измислена служба (като в страната на приказките), която да настанява човека в жилище, подобаващо на оценката от машината — навярно аз щях да живея в барака, която непременно да има дъсчен под. Но като няма подобна ЕИМ, която да върши тази подборка, на мен ми се падна да живея в барака с глинен под. А да живееш зимно време в барака с глинен под не е дори романтично. От вчера упорито се стеле изобилен сняг. Така валеше през ученическите ми години, от онова славно време съм запомнил най-лютите зими. Вали кротко и тихо, трупа; мястото е отдалечено от главния път, светът наоколо побеля.

Бараката е заобиколена от широка поляна. Надясно от бараката е струпана камара сандъци. Тези сандъци са от стругове и други тежки машини, те вършат добра работа, ако парчетиите им не се раздробяват прекалено. Размахвам секирката, оплетен съм от нишките на снега, като да се намирам в даракчийница, където раздиплят пресовани бали памук.

Гледам камарата сандъци и изчислявам наум, че ще имам гориво за около десетина дни. Паля само привечер, след като се завръщам от лекции или от библиотеката; стъквам кюмбето, колкото да поомекне смразеният въздух, да замирише на живот. Опитвам се да оставам до по-късно в обсерваторията, но забелязах, че преча на специализантите, мръщят се. Оная вечер наблюдавах червения гигант Бетелгейзе. Не личеше да е цефеид, той се усмихна снизходително. „Постой шест месеца с око на окуляра, без да мърдаш, и непременно ще забележиш, че е цефеид!“ — рече ми той. „Благодаря! — поклоних му се. — Ще се възползувам непременно от вашия опит!“

А онази вечер закъснях, върнах се пеша, валеше студен дъжд, примесен с мокър сняг. Когато стигнах до „пристана“ си, бях вече вир-вода. Докато да запаля кюмбето, просто усещах как кръвта ми изстива. И както зъзнех и траках със зъби, мина ми през ум дали пък не сглупих, като напуснах подредената си и топла стаичка в грандхотела. Не постъпих ли сектантски, подобно на прекаления светец?