Чудакът

Машинознание, астрономия, пиано, частни уроци за подготовка на кандидат-студенти, ходене на пазар, комсомолски събрания срещу израелските зверства в Палестина — всичко това запълва времето ми от край докрай, не остава място, както се казва, карфица къде да промуша, камо ли да водя записки. Но главната тежест не е в заетостта; главната тежест е в регулярността, с която тази дейност протича всеки божи ден. Несъбитийността в живота действува на съзнанието като своего рода психологически нервнопаралитичен газ. Но в началото на четвъртия курс и на моята улица се запролети, макар че точно по това време настъпи мрачният период от есента, заваляха късните есенни дъждове. Случиха се две „нерегулярни“ събития. Ще разкажа най-напред за първото. В математическото списание излезе една моя статия, посветена на приложението на линейните диференциални уравнения от втори порядък при установяването на механическите и електрическите колебания. На другия ден след публикуването на статията аз бях извикан при декана на Физико-математическия факултет. Прочутият математик професор Дечев ме отведе в опразнената вече лекционна зала, посочи ми черната дъска и ме помоли да му разкажа каквото зная за теоремите на Ляпунов и Лаплас и за елементите на корелационната теория.

— От статията ти личи, че познаваш материала, който тепърва предстои да бъде усвояван — рече той. — Дори се чувствува един стремеж да прилагаш свой начин на изследване. Сега бих искал да видя как излагаш мислите си. — По тънките му устни се плъзна едва доловима хитра и същевременно крайно добродушна усмивка. — Защото — продължи той — роденият математик се познава по това — как и по какъв свой начин излага мислите си. Започвай!

Започнах. Разказвах с формули каквото знаех. Когато стигнах до разкриване коефициента на корелацията, той повдигна ръка и рече на тих глас: „Стига! Повече не трябва!“ После ми предложи да седна на един от чиновете, а сам захвана да се разхожда напред и назад пред черната дъска. След като премина десетина пъти, той се спря до катедрата и по тънките му устни пак се появи онази по-скоро загатната усмивка, отколкото истинска, само че този път в нея имаше само добродушие, хитрата жилка беше изчезнала.

— Има хляб в тебе! — поклати той побелялата си глава. — Римляните са казвали: „Орелът по нокътя се познава!“ И туй е било умно. Истинският математик много мисли и малко изписва на листа, а любителят прави обратното… Ти какво мислиш да правиш, след като завършиш? Чувам, че се дипломираш и по инженерство?

— Да — рекох аз. — Завършвам и инженерство.

— Ако съчетаеш физиката и инженерството, от тебе може да излезе добър работник в областта на експерименталната физика. В такъв случай — той помълча, — в такъв случай ти би могъл да станеш след време мой асистент. Аз, например бих могъл да направя нещо от своя страна, за да вземеш за десетина години и научните степени, и доктората си, тоест в съкратени срокове. Без гратисчийство, разбира се. По честному!

— Моля ви се! — рекох. — Аз по-скоро бих станал основен учител, отколкото доктор хонорис по „втория“ начин!

— Не се съмнявам! — рече той. — Истинските учени обикновено са честни люде. Аз съм прескочил пенсионния праг и много бих се радвал, ако на мое място дойде един достоен човек.

Аз му се поклоних и рекох:

— Благодаря!

— Е, нищо! — Той протегна ръка и ме потупа по рамото. — Взимам те под свое шефство и, бас държа, че в десет години ще направя от тебе доктор на математическите науки! Одобряваш ли?

— Одобрявам! — усмихнах се аз.

Той се понаведе към мен:

— Проучих вече нещичко от биографията ти. Зная, че си учителски син и че като ученик в н-ската гимназия си печатал някои неща в математическото списание.

— Дреболии! — рекох аз.

— Божията искра блесва най-напред в дреболиите! — рече той. Замисли се за някое време, после леко тръсна глава и посочи вратата: — Да вървим! Знаеш ли къде е „Видинска среща“! Не? Е, аз ще те заведа. Заведението е почтено, там се събират наши хора, математици. Искам да те представя. Ще хапнем малко пържена пъстърва и ще изпием по чаша новоселска гъмза. — Той се прокашля и с престорено строг глас заповяда: — Да вървим!

Във „Видинска среща“ математиците имаха своя маса. Там заварихме двама професори, Иванов и Христакиев. Христакиев беше „светило“, беше почетен член на няколко академии. Беше прехвърлил седемдесеттях.

Равнището на компанията беше високо, но аз не се чувствувах като в „небрано лозе“. Но кой знае защо, въпреки похвалите на Дечев и благата усмивка на Христакиев, обхванало ме беше едно мрачно настроение. Новоселското вино не ми се услаждаше, не ме топлеше и благосклонното разположение на Христакиев. Утешаваше ме само чувството, че тази вечер бях излязъл извън релсите на „регулярността“.