Чудакът

На другия ден, като че ли по някакво чудно стечение на обстоятелствата, снощната история се повтори, само че в деканата на МЕИ. Най-напред деканът професор Кирчев (с когото бяхме отдавна на „ти“) ме похвали за статията в математическото списание, сетне ме хвана под ръка и ме заведе в лекционната зала. Помоли ме да му реша следната задача:

„При установен технологически режим един завод пуска средно 70 на сто продукция първо качество. Каква е вероятността, че от 1000 изделия числото на първокачествените изделия ще се намира между числата 652 и 760?“

Кирчев ми остави две таблици с означения на функции и отиде до прозореца да пуши.

Задачата реших за около 12 минути, включително времето, употребено за справки. Вероятността, че от 1000 изделия числото на първокачествените изделия ще се намира между числата 652 и 760 беше равна на 0,99945. Този тип задачи се решаваше върху принципа на Лапласовата интегрална теорема.

— На твоите години и аз решавах подобен сорт задачи за около 12–13 минути — усмихна се Кирчев. — Сега ги решавам за не по-малко от 15 минути! — въздъхна той. — А сигурно Айнщайн и Планк са ги иззобвали за по 2-3!

— Което съвсем не означава, че ние сме само 3–4 пъти по-малко гениални от тях! — засмях се аз.

— Защото принадлежим на различни мисловни светове! — каза той. — За техния свят нашите мерки и теглилки не важат. За съизмеримост не може и дума да става.

После той ме попита накъде възнамерявам да се насоча, след като завърша курса.

Повдигнах рамене.

Кирчев беше на външност нисък човек, с малко несъразмерно голяма глава и с още по-несъразмерно голямо чело. Той беше силно оплешивял, а кръглите му кестеняви очи поради някакъв каприз на природата изглеждаха винаги изненадани.

— Щом като нямаш предпочитание — рече той, ние ти предлагаме място на хоноруван преподавател по висша алгебра, като ще ти съдействуваме междувременно да взимаш в съкратени срокове първите три научни степени. Споразумението ще оформим с договор за десет години.

Аз се изсмях и в същия миг дълбоко съжалих за смеха си. Кръглите очи на професора се опулиха, стори ми се, че ще изхвръкнат от неописуема изненада.

— Извинявай, професор Кирчев! — рекох му. — Много извинявай! Между твоите увещания и увещанията на професор Дечев от университета има толкова общи неща, че някои думи дори повтаряте, сякаш бяхте заучили наизуст един урок!

— Това показва, че грижите ни към теб са общи, неблагодарнико! — каза професор Кирчев. В гласа му звучеше смесица от обида и горчивина.

— Я ме оставете на мира с вашите грижи! — рекох. — Ако човек с две образования не умее в днешно време сам да си намери пътя в живота, то защо държавата е прахосвала пари за обучението му и защо той е търкал панталоните си по чиновете напразно?

— Защото искаме да те насочим по правия път! — рече той троснато. — Защото искаме да ти спестим неизбежни лутаници и грешки. Многото знания съвсем не означават житейска мъдрост. Правилата на житейската мъдрост тепърва ще усвояваш!

— Правият път! — рекох. — Чакай, професоре! Според тебе правият път води към катедрата по висша алгебра. Е, добре, а защо забравяш, че аз съм следвал машинознание, а факултативно — микроелектроника? Професор Дечев ми предлага лабораториите по експериментална физика, а забравя, че съм специализирал астрономия? За какъв прав път ми говорите вие?

— Понеже си невеж в административните работи, аз ще ти кажа: няма щатна бройка, която да съчетава факултативните дисциплини с основните. Правият път води през една дисциплина!

— Професор Кирчев! — рекох. — Ако това съчетание не може да се търси по щатните ведомости, аз ще се постарая да го потърся у себе си!

— Хм! — повдигна рамене Кирчев. — Би трябвало да се позасрамиш от думите си. Ти говориш като някакъв занесен поет, а не като сериозен математик!

— Знаеш ли, професоре — рекох му, — напоследък аз открих, че между математиката, музиката и поезията съществува една много сериозна вътрешна връзка. Ще отречеш ли, че Циолковски например е бил математик със сърце на поет?

Кирчев махна с ръка:

— Който седи на два стола — пада, а на три — неизбежно пропада!

— Когато върху едно тяло действуват три сили, никой не знае къде — за добро или за лошо — ще го заведе равнодействуващата! — засмях се аз.

Така че случаите или по-скоро „случая“ с двамата ми професори не беше слънцето, което изгря на моята улица.

Веднъж, през една майска сутрин, в междучасието между две лекции, както се разхождах в коридора, при мене дойде една чернокоса хубавица, удивително стройна, в жълт пуловер и джинси от оригинално италианско кадифе.

— Аз се казвам Вера — каза ми тя. — Дъщеря съм на Диньо Диновски, стар приятел на вашия баща.

— О! — възкликнах аз, учуден донемайкъде.

— Като че ли не ви се вярва? — каза тя.