Чудакът

Толкова натъпках кюмбето, че колелата отгоре леко почервеняха. От мене заизскача пара, като от врял минерален извор. Натъкмих на двата стола мокрите си одеяния да се сушат, преоблякох се и рекох на оня, дето жалеше за топлата и подредена стаичка на грандхотела: „Ти си един мръсник! Полезно е да знаеш, че по-скоро ще умра от студ в тази кучешка барака, отколкото да живея на топло, като жиголо на едно разглезено курве!“ И понеже оня не се стресна от думите ми, аз му изкрещях: „Идиот! Дядо ми поп е престъпил вярата си в името на правдата, като е изгорил разпятието, аз пък ще спася вярата си, като устоя на изкушението!“ И продължих, като повдигнах юмрук: „Защото, за какво ще живее човек, ако загуби вярата си в достойнството на човека?“ Тоя път оня се стресна, не зная дали от думите ми, или от юмрука ми, но си отиде. А аз се мушнах под завивките си, които затоплих предварително, и си спомних, че тия думи или подобни на тия думи изговарям за втори път. Първия път ги изрекох пред Трифоновия син, търговския директор на грандхотела. Нали трябваше да му обадя, че напускам мансардата на неговия палат?

— Онуй курве — рекох на бати Руси — иска от мене само две неща. Първо: да го науча на „чалъми“, за да изкара матурата; и второ — да правим любов.

— Второто желание е много приятно! — Той се ухили и поглади закръглената си брадичка. — Такъв дюшеш да беше търсил, нямаше да намериш! Да правиш любов със 17-годишно парче, и то самото да ти се предлага и да ти иде на крак — той махна замечтано с ръка, — здраве му кажи!

— Бате Руси — рекох му, — условието беше да си заплащам квартирата с преподаване на уроци по математика, а не с правене на любов!

— Условията са се подобрили, значи! Ти от какво си недоволен, глупако?

— Слушай, бате Руси — повиших глас, — първо: не искам да бъда платен любовник. Второ: нямам вкус към курви, па макар и да са само на 17 години!

Той помълча някое време, като ме гледаше втренчено, сякаш ме виждаше за първи път.

— Ти откачен ли си бе, или нарочно се правиш на ахмак?

Насмалко не замахнах да го зашлевя. И не че се побоях, а защото изведнъж почувствувах да се разлива в гърдите ми някаква огромна жал. Сякаш в момента ми бяха съобщили една много тъжна вест.

— Аз ида от провинцията — рекох. — По препоръка на твоя баща. Но май че съм сбъркал адреса. Извинявай!

Но това са минали неща. Дори не си струва трудът да се приказва за тях! В кюмбето ми пърпори весело гън, ето кое е същественото. И тъй ще бъде, докато дойде ред на последния бракуван сандък. Червеникавите отражения на огъня избледняват, тъмнината ги поглъща. Така постепенно избледнява в паметта ми и образът на Лили. Аз съзнавам, че потокът на времето размива и най-скъпите спомени, боря се да задържа в паметта си любимите черти и същевременно знам, колкото и да ми е съвестно, че забравата е необратим процес.

Бай Рашко

Една ранна сутрин, три дена преди Нова година, бай Рашко почука на вратата ми.

— Заповядай, бай Рашко! — поканих го да влезе.

— Аз няма да те притеснявам, ама ти събирай багажа си и излизай.

Помълчах, после рекох:

— Значи тъй… — И се усмихнах или поне направих усилие да се усмихна. Но вътрешно едно отчаяние ме прониза като електрически ток: „Сега накъде?“

Да се живее зимно време в дъсчена барака не е удоволствие, но пред перспективата да останеш бездомен, „на улицата“, е повече от блаженство. Разбира се, блаженство е да имаш покрив над главата си, когато навън прехвърча сняг и вятърът вие на умряло.

— Намерил съм ти прилична квартирка при едни стари хора! — каза бай Рашко. Той беше доловил смущението ми навярно и затова побърза да ми обясни, че нещата не са толкова черни, колкото си ги мисля.

— О, благодаря! — рекох. — Макар че и тук не ми беше толкова зле! Освен това — продължих — аз очаквам да се открие свободно място в студентското общежитие!

— Когато туй място се открие, нищо не ще ти пречи да го заемеш! — Той се усмихна под мустак и поклати глава: — Вие, Евтимовците, сте чудни хора бре! И като се давите, пак викате, че всичко ви е наред!

Може би беше прав, но над тази фамилна черта нямах време да се замислям — бай Рашко искаше да пренесе багажа ми, преди да е настъпило времето за неговия шеф.

Стаичката беше мансардна, но светла, гледаше над Лъвовия мост. Стопаните й, баба и дядо, имаха син в Либия, крановик, щеше да се завърне след четири години. Те спяха в съседната стаичка, а деня прекарваха в кухнята. Не придиряха за висок наем, но държаха да им купувам туй-онуй от пазара — сградата беше стара, шестетажна, с високи и стръмни стълби, ако ги изкачваха всеки ден, кой знае дали щяха да дочакат сина.

— Ще ви услужвам — рекох им, — като да сте мои дядо и баба. Освен това — добавих — аз обичам да ходя на пазар и да стоя по опашки.