Чудакът

Такива мисли ми се мяркаха, защото, както трябваше и да се очаква, дъщеря ми лапна въдицата и аз, волю-неволю, трябваше да мисля за бъдещето на своя зет. Пък и за бъдещето на дъщеря си. И тя беше хубавица, и на външност не му отстъпваше. А за възпитанието й бих се погрижил отрано — имаше обноски, учеше пиано, говореше руски сравнително добре. Но архитектурата за жената е до време — докато се появят на свят малките и захванат да я дърпат за полата. Тогава — или сбогом на професията, или професията започва да се превръща на бреме, под чиято тежест семейството скърца и се пука по шевовете.

Но когато взех да разговарям с Юлиян по тия въпроси, макар и по-издалече, направо ми се зави свят. Ей богу; за превелика моя изненада, той се оказа непрактичен човек и с много вятърничави идеи в главата си. За министерството не даваше и да се изговори.

— Чиновник ли? В никакъв случай! — смееше се той и ме разглеждаше със странните си очи, сякаш бях някакъв музеен експонат. — Не продумвайте такова нещо, защото ще избягам през девет земи в десета. Хе-хе!

— Тогава?

— Тогава — в производството и в науката! — отвръщаше той.

— А как виждаш тази работа?

— Като взема дипломите си, тогава ще мисля. Инженерство и хонорувано преподаване на астрономия или в най-лошия случай — висша алгебра! Ще видим! Блазни ме електрониката. По-специално — микроелектрониката. Оная вечер сънувах един много чуден сън.

— Какъв сън? — надава ухо жена ми.

— По микроелектроника ли? — хиля се мрачно аз.

— По микроелектроника! — усмихва се Юлиян на жена ми. — Представете си: събуждам се и до леглото си виждам — знаете ли какво?

— Какво? — пита дъщеря ми и в очите и се четат едновременно няколко израза, всичките — в полза на микроелектрониката.

— До леглото ми стои едно същество с форма на чадър, но с четири дръжки и всяка дръжка прилича на човешки крак, поставен на ролкова кънка. Върху гърба си, покрит с матирана поцинкована ламарина, за да не блести, съществото носеше разни кутийки, термуси и прочие подобни прибори, закрепени като на маса, която се намира върху подвижно транспортно средство.

— Интересно! — казва жена ми.

— Много е интересно! — кима и Юлиян. — Но за да разберете този сън, аз трябва да ви разкажа една малка предистория. Както Вера знае, аз още живея при едни самотни старци, баба и дядо, и замествам, така да се каже, сина им, който все още се бави някъде из Либия. Ходя на пазар, купувам им мляко и хляб, сиренце, понякога и по един-два чифта кренвирши или по едно пакетче виетнамско кафе. А вечер играя с тях на домино и те забравят, че са забравени от сина си, а като че ли и от целия свят. Ето че сега аз все по-рядко ходя при моите старци, а може би — добър е господ, да заживея за по-дълго на друго място и тогава те ще останат в своята мансарда съвсем сами.

При тия си думи Юлиян погледна многозначително дъщеря ми, а тя храбро издържа погледа му, но малко нещо се поизчерви.

— И така — продължи Юлиян — аз се пробуждам и виждам съществото до леглото си, но сякаш не съм аз, ами съм старецът, тоя нещастен самотен човек, за който ви разправих. Такива неща стават насън, да се пробудиш като друг човек. Нали?

— О, да! — каза жена ми. — И е мене се е случвало насън!

— Виждате ли? Та съществото, значи, ми заговори съвсем по човешки, но както може да се предполага — с металически глас: „Не тъгувайте, приятелю! — каза то. — На живота трябва да се гледа весело до последния миг. Аз ще замествам вашия Юлиян.“

— Ти ли? — рекох му. — Хайде не ме разсмивай! Какво можеш да правиш?

„Мога да правя някои неща по-добре, отколкото ги правеше Юлиян.“

— Виж го ти самохвалкото! — заканих му се с глава. — Не бива да се сравняваш с Юлиян. Няма друг като Юлиян.

„Е, да! — каза съществото. — Но чуйте по-напред какво мога да върша, пък тогава си съставяйте мнение за мен. Мога например да ида до телефона и да набера номера, който вие ще означите ей върху тази клавиатурка на гърба ми!“

— О! — рекох. — Ние с бабата отдавна не помним никакви номера, пък и отдавна са престанали да ни търсят други хора, телефонът ни е ням. Тъй че нямаме нужда от телефонни услуги. Друго какво можеш?

„Мога да сляза по стълбите. Мога да пропълзя до млекарницата и в термуса си да ви донеса мляко. Мога да пропълзя до бакалницата и в кутията, която е на гърба ми, да ви донеса бакалски продукти, каквито пожелаете. Достатъчно е да пуснете пари в касичката ми и да закачите на кукичката, която е на носа ми, една бележка с вашите поръчки.“

— Е, да! — въздъхнах. — Но Юлиян умееше да ни забавлява, той играеше домино с нас!

„Моля ви се! — рече съществото. — Тези неща аз умея да правя по-добре от вашия Юлиян. Аз например умея да играя шах, домино, табла. Мога да ви изсвиря някакъв валс от вашето време, да речем: «Сашко мой, мирно стой, не пипай тук и там.» Мога да ви свържа, когато поискате, с програма «Хоризонт» на Радио София. Когато си лягате, мога да ви изпея «Лека нощ, дечица»! Изобщо… Юлиян махна с ръка. — Предполагам, че ме разбрахте, нали?“ — обърна се Юлиян към жена ми. — Да, разбрах ви! — каза жена ми.