Чудакът

Той наведе глава, но не в знак на покорност, а като пръч, когато се готви да напада и да боде. Такава поза заемаше баща му някога.

— Благодаря за вниманието и за доверието! — рече той. — Но нямаше нужда, защото, ако си спомняш, още навремето аз те предупредих, че няма да трия столовете по министерството. А министерският стол нито ме блазни, нито ме вълнува!

— А какво те блазни и вълнува бе, човече! — излязох от кожата си. — Има ли таквоз нещо на света, което да те затрогва? Както ми се струва, и дъщеря ми вече не те затрогва. Какъв човек си ти? Накъде вървиш, какви са целите ти, какво точно търсиш?

Той ми отговори така:

— Вървя подир сърцето и ума си, любезни бащице! А къде ще ме заведат — тяхна си работа, аз не се меся!

Помълчах някое време. Как да излезеш на глава с такъв човек?

— Добре де! — рекох. — За най-скоро време, за близките месеци нямаш ли планове?

— За близките месеци имам! — усмихна се Юлиян. — Ще ида в смолянската обсерватория, за да напиша един малък труд, който ще обяснява със средствата на математиката образуването на новите звезди! С този труд ще кандидатствувам между другото и за степента „старши научен сътрудник“.

— За Смолян ли ще заминеш? — повдигнах се аз от стола си. — Ами жена си пита ли, тя съгласна ли е да напусне дирекцията, за да се затири след тебе в горите тилилейски?

— Сега ще я попитам! — каза Юлиян. — Имай търпение десетина минути, ще ти отговоря! — И тръгна да я пита.

— Чакай! — спрях го. — Ако тя откаже да хукне с тебе за Смолян, какво ще предприемеш?

— Ще обмислим и този въпрос.

— За десет минути?

— За десет.

— Вървете по дяволите и двамата! — вече наистина излязох от кожата си. — За десет минути решихте да се жените, за толкова минути ще решите и да се разведете! Не искам нищо да зная!

Грабнах шапката и палтото си и излязох.

Този разговор се състоя по обяд. Като се върнах вечерта, заварих жена си със зачервени очи, беше плакала. Вера свиреше на пианото. По лицето й имаше един израз на хитровато задоволство като на котка, когато е нашамарила някой нахален котарак.

— Какво решихте? — попитах.

— Решихме да се разведем! — каза Вера.

— Юлиян си отиде! — въздъхна жена ми.

— Как така?

— Така! — каза Вера. — След като се разбрахме, той събра багажа си в едно товарно такси и замина. Утре ще ми съобщи адреса си по телефона… Ние си оставаме добри приятели с него.

Ето какъв човек е Юлиян! Да му дадеш хубав дом, хубава жена, да му осигуриш хубава служба и блестящо бъдеще — а той да ти обърне гръб!

Иди го разбери!

2. В Н след 17 години

Посрещане

Когато влакът спря на гара Н и слязох на перона, аз приятно се учудих: нямаше секретарка с букет цветя, нямаше заместник-директор със служебна усмивка, нито председател на профкомитет, горящ от нетърпение да произнесе кратко приветствено слово. „Ей, слава богу! — рекох си със задоволство. — Сигурно посрещачите са закъснели или пък има някакво недоразумение!“ И си рекох още: „Съдбата ме глези днес. Дано това да е добър признак!“

После влязох в ролята на майстор Юри да чакам търпеливо заводската джипка, за да ме закара в град Н.

Обиколих района на гарата. Навесите бяха задръстени с неизвозени стоки на завода за керамика, по коловозите изброих седем вагона, натоварени с машини за ЗПЦМ. Навсякъде из района личеше печатът на мързела и немарливостта. Макар да наближаваше обяд, около навесите и вагоните не се мяркаше жива душа. Цареше тишина, миришеше на нафта и напечено желязо. Слънцето сипеше жар. Седнах на скамейката пред перона и запалих цигара. Преди 17 години от това място тръгнах за София, за да се явявам на кандидатстудентски изпити. Ето че сега, след толкова време, отново стъпвах на н-ска земя. В Горно Ряхово бях ходил няколко пъти — за погребението на майка си, после — за погребението на баща си и още веднъж вече не си спомням за какво. Може би във връзка с формалностите около къщата, която продадох на съседите. Но всеки път през гара Н бях минавал транзит, слизах в окръжния град. А оттам до Горно Ряхово — с червено рейсче по черното, размотано като лента за машина шосе. През гара Н не бях минавал… Така се беше случило.

Една вътрешна неудовлетвореност непрекъснато ме беше пришпорвала през тия 17 години да върша нещо, да научавам нещо, да променям или измислям нещо според силите и възможностите си. Не съм сърцевед, затова не бих могъл да определя по-точно в какво се състои това неудовлетворение, но го чувствувах особено остро, като хапещ някакъв глад в кръвта си, когато попадах в обстановка, където почти нищо не се променяше, не беше се променило и „на земле“ царуваше невъзмутимо спокойствие, леност и тишина. За добро или за лошо беше моята неудовлетвореност — тоя въпрос не смеех да си задам, защото, запитах ли се — все ми се струваше, че тя прилича на един съд без дъно, колкото и да наливах в него, той никога не се напълваше. Имах чувството, че щастливото състояние, наречено „задоволеност“, няма никога да ме „осени“, че аз завинаги ще си остана един гладен пътник в живота.