Чудакът

Понякога се питах дали пък не съм от категорията на вечните ненаситници, на които никога нещо не стига, които все искат и непрекъснато протягат ръка за още. Малко ли бях постигнал през изминалите 17 години, та в кръвта ми гореше такъв силен глад за още? Тръгнах като кандидат-студент оттук, а сега съм доктор на физико-математическите науки, написах две книги за произхода на звездите и на новите звезди и куп статии по този въпрос; постъпих като млад инженер в завода за мотокари, а след четири години станах началник на цех; ходих на специализация в Съветския съюз, живях три години на Запад като представител на Техноимпорт и демонстратор на български мотокари: ръководих монтажните работи в два металургични завода, ето ме сега директор на Завода за цветна металургия в Н… Ако това не е дейност и ако това не са успехи, тогава какво нещо е дейността и какво нещо са успехите?

Но може би състоянието ми на незадоволеност се дължеше на неудачи в така наричания „интимен“ живот? Кой знае, вертеровски трагедии не бях преживявал, носех в душата си спомена за една романтична, почти юношеска любов, умряла от само себе си, и спомена за един лекомислен брак. Останалото бяха случайни връзки, те не бяха оставили в душата ми никакви следи. Какво повече може да иска един човек, току-що прекрачил чертата на 36-тях си години?

Тогава? Откъде идеше наистина това състояние на обща, глобална, бих казал, душевна неудовлетвореност?

Преди две седмици генералният директор на обединението за цветна металургия ме покани да посетим н-ския гигант за цветна металургия, та да се запозная предварително с трудностите, които ми предстояха във връзка с довършването на монтажните работи. Останах с впечатление, че тия работи са достойни за окайване. После обядвахме в ресторанта на грандхотела. Придружаваше ни зам.-директорът на ЗПЦМ, инженер Щерев. Той беше малко гърбав в раменете човек, с лице на християнин от епохата на най-ранното християнство.

След обяда минахме транзит през Н, все по главните улици. Макар новите сгради и магазини да бяха променили силно стария облик на града, едно особено чувство на умиление ме обхвана, сякаш бях попаднал след дълги години отсъствие в родния си дом. И ако до мен не седеше важният ми спътник, щях непременно да извикам на шофьора: „Спри!“ Щях да сляза от колата, да се разтъпча насам-натам и пътьом да допра с длан потъмнялата стена на някоя старовремска къща. Разчувствувах се, взех да си спомням минали случки, преживелици от първата си голяма любов, но ето че генералният директор надви дрямката си, която го беше сграбчила след сития обяд, и отново захвана да разнищва причините за изостаналия монтаж. И аз отново се върнах към текущия ден, а на миналите неща махнах с ръка за довиждане; предчувствувах, че в близко време отново щях да се срещна с тях.

Градинката край гарата

Дошъл-недошъл и някои неща от миналото започнаха да се появяват пред очите ми. Първа ме посрещна старата ми познайница, градинката край гарата. Спомних си, че когато тръгнах за София да държа конкурсен изпит, очаквайки влака, все обикалях около нея и въздишах. Тя ми се усмихваше весело с пъстрите си засмени цветя, а на мен ми беше тъжно донемайкъде. Дошло беше да ме изпрати едно момиче на име Лили, от десети клас, предпоследния по онова време, което момиче доскоро силно обичах. Поради случайно падане и контузия в кръста Лили беше съвсем окуцяла с десния си крак и моята любов, независимо от добрата ми воля и от съзнанието ми, че постъпвам нечестно, беше се превърнала в най-чисто състрадание и както бяха казали поетите — на мястото на розата разцъфтя печалната хризантема. Та Лили беше дошла да ме изпроводи на гарата: след нещастието, бедничката, ме обичаше може би още по-горещо! Разбира се, тя вътрешно не си правеше илюзии за бъдещето на отношенията ни, но се преструваше, че не забелязва нищо, така както и аз се преструвах, че чувствата ми са останали същите, каквито бяха преди, разхождахме се бавничко около градинката, зяпахме петуниите, розите и ружите и насърчени сякаш от хубостта им, взаимно се заблуждавахме. Аз я уверявах, че ще прескачам до Н всяка събота и неделя, за да се срещаме, а тя ме молеше да не върша глупости, ами да си гледам учението, пък и защо да харча толкова пари за път. Да съм използувал ваканциите! Догодина, когато и тя иде в София да запише литература, щели сме да се виждаме всеки ден. Нали? „О, да! — казвах аз. Но една година — това е цяла вечност!“ „Ще мине! — утешаваше ме тя. «Amor omnia vincit.»5 Тя така изричаше тия думи, че не можеше да има никакво съмнение за чувствата, които влагаше в тях: тя горчиво се подиграваше на жалките ми лъжи.