Чудакът

— Искаш да създадеш робот за самотни хора? — усмихна се Вера.

— Позна! — ласкаво я погледна Юлиян. — Затова съм решил още тия дни да помоля за стажантско място в завода за микроелектроника.

— Ами инженерството, астрономията, висшата алгебра? — попитах аз.

— Ще видим! — наклони леко глава към дясното си рамо Юлиян и за пръв път ме изгледа с тежък и открито недружелюбен поглед. — На чуждо място няма да седна! — рече той и помълча. — А колкото до министерството — само тая няма да я бъде, хич и да не си въобразяваш!

Гледай го ти, вълчето! Подмята ми нещо и ми заговаря на „ти“! И за пръв път ми стана някак тъжно за Вера. Винаги съм мислил, че у Евтимовци има черти, дошли от „гората“. Баба му е била горска самовила, дядо му — разпопен поп и касапин, да не говорим за баща му — в досието му, както е известно, не всичко е в ред. Бедната ми дъщеря!

Аз си мисля, че взаимността между двамата възникна от оня момент, когато Юлиян взе да проявява по-жив интерес към архитектурата. За кратко време тоя умник, който беше същевременно и много неуравновесен екземпляр, напредна толкова в архитектурните работи, че можеше, както се изразяват младите сега, „отволе“ да помага на Вера в изчисленията и чертежите. Същото стана и с пианото. Ненадейно се оказа, че Юлиян майстор на този инструмент. Дявол го взел, кога му беше стигало времето, та и с пиано да се занимава! Да, започнаха да свирят след време на две ръце. Но освен общия им интерес към архитектурата и музиката, значителна роля в сближаването им изигра и умалителното благоволение на моята съпруга, която не само не възпрепятствуваше дъщеря ми да остава в стаята му, ами дори я насърчаваше в това отношение. И ето че стана това, което при подобни обстоятелства неизбежно се случва.

Сметнах за свой дълг да извикам една вечер Юлиян в кабинета си.

— Юлияне — рекох му. — Доколкото имам сведения, ти и дъщеря ми живеете от някое време горе-долу като мъж и жена, тоест като съпруг и съпруга. Не мислиш ли — рекох му, — че от морална гледна точка вие трябва час по-скоро да регламентирате отношенията си, защото в едно почтено семейство тия работи не стават на любителски начала!

Той — представете си, моля ви се! — той се усмихна пренебрежително, после се позамисли и накрая рече:

— Ако Вера иска да се оженим — аз нямам нищо против. Ще се оженим. Но до тоя момент ние не сме говорили изобщо за женитба. Ще трябва да я питам!

Като чух да говори така, едва не ми притъмня пред очите. В наше време момичетата питаха предварително партньорите си какви са намеренията им, сериозни ли са, обещават ли твърдо да се оженят за тях, пък тогава… хм, заживяваха заедно. А сега, пфу! — вършеха тази работа като животни. И това ставаше със собствената ми дъщеря и в собствения ми дом! Да живеят заедно и да не са говорили предварително за женитба! Накъде върви светът, дявол го взел?

След петнадесетина минути Юлиян учтиво ме уведоми, че Вера нямала нищо против да се разпишат в райсъвета и че щели да сторят това някой ден, когато имали повече свободно време. Тъй или иначе, три седмици след този разговор те узакониха отношенията си и станаха редовно семейство.

Но откакто станаха редовно семейство, и двамата като че ли взеха да се променят, но не към по-добро, а към по-лошо. За пръв път чух Юлиян да спори с Вера по въпроси на архитектурата. Че спореха — нямаше нищо лошо, нека спорят! Но начинът и тонът, с който спореха, не ми харесваха. Тя защищаваше високото строителство, той беше за ниското. Той казваше, че високото строителство е антихуманно и че обезличава духовно човека, а тя му отвръщаше в смисъл, че неговият вкус е праисторически и че не е съобразен с реалиите на съвременността. Той казваше, че съвременността се създавала от хората и че от тях зависело каква ще бъде — красива или грозна. А тя му се надсмиваше, че е наивен като някакъв поет, навираше в очите му обективните закони на развитието и твърдеше, че на хората не оставало друго, освен да се приспособяват към тях. Той доказваше, че подобни доводи водели до пораженство и че те се поддържали от творци със скромни възможности и конвенционално мислене. „Ах е така ли? — казваше тя. — Е, добре, ние не сме изключително надарени личности като тебе. Ние сме обикновени хора!“ И тръгваше за стаята си с намръщено лице, но преди да затвори вратата, подхвърляше: „Ходим по земята, не хвърчим по облаците като провинциални фантазьори!“ „Не хвърчите, защото господ не ви е дал криле!“ — подвикваше подире й Юлиян.

В такива случаи се намесвах аз.

— Груб си — упреквах Юлияна. — Приличаш на баща си, държиш се грубо и обиждаш хората.