Чужди очи

Лявата ми ръка се спира нерешително над рамото на сестра ми. Иска ми се да я погаля, както бе направила майката на Софи, но някак не ми идва отвътре. Нещо в жеста ще бъде фалшиво. Не мога да й предложа утехата, от която има нужда. За да дадеш нещо, трябва да го имаш в себе си.

А в момента в душата ми е пусто.

С изключение на образа на мъртвото тяло на Софи. Само това виждам. Само това усещам.

Цял ден посягам към телефона и си представям как набирам полицията. Но после блокирам. Не се сещам какво да кажа. Не ми хрумва как да обясня.

Тъкмо се наканвам да ида в кухнята, да потърся нещо, което да пъхна в микровълновата, когато вратата се отваря. Баща ми застава на прага, преметнал сак върху шлифера си, с торбички под очите.

— Тате! — Мати скача и увива ръце около слабата му фигура. Той я прегръща, но в движенията му се долавя някаква скованост.

Очите му се вдигат към мен.

— Много съжалявам, момичета. В болницата изникна проблем. Мислехме, че едно от бебета има тромб. Беше на живот и смърт.

— Ще ида да видя какво има във фризера — обявявам и се изправям. Срам ме е, че се чувствам обидена, задето онези бебета са по-важни от нас, собствената му плът и кръв.

— Не, Вий. Трябва ни истинска храна. Ще приготвя нещо. — Той се отдръпва леко от Мати.

— Недей, татко. Смазан си. Ще размразя малко пица.

Той ме спира с жест, хваща Мати за ръката и я дръпва към жълтата светлина на кухнята.

— Нищо ми няма.

Тръгвам след тях, ако не за друго, то поне да съм сигурна, че баща ми няма да заспи прав. Мати се качва на едно от високите столчета зад плота, аз се настанявам на другото. Заедно гледаме как баща ни завърта копчето на фурната и започва да вади неща от хладилника: яйца, масло, патладжан.

Да гледам как готви, ме успокоява повече от всякакви думи. Прокарва нож през лилавия зеленчук с професионална прецизност, реже тънки, равни филийки. Яйцата приятно пукват, когато ги чуква едно по едно в ръба на мивката. Всяко резенче патладжан потъва в яйчената смес, после в трохите хляб и внимателно поляга в тавичката. Накрая поръсва отгоре настъргано сирене и мушва тавичката във фурната.

Макар рецептата за прочутия патладжан с пармезан на майка ми да е записана в яркооранжевата тетрадка на рафта над мивката, баща ми я е приготвял толкова пъти, че вече няма нужда да проверява.

Тетрадката, изписана с почерка на майка ми, му служи като ориентир години наред. Рецепта за всяко затруднение, за всяко разочарование, за всяка сърдечна болка. Чрез нея установява контакт с майка ми, когато не знае как да постъпи, какво да каже.

Накрая се обръща към нас, неговите момичета, и едва тогава виждам сълзите му.

* * *

Баща ми седи начело на масата, както винаги, когато си е у дома за вечеря. Мати свежда глава, сплела пръсти пред лицето си, докато той казва молитвата. Аз си играя със салфетката.

— Благослови ни, Господи…

Забелязвам, че Мати върти златното кръстче на майка ми, онова, което е сваляла от врата си един-единствен път, когато се наложи да сменим верижката с по-дълга, понеже старата й бе окъсяла. Повтаря думите само с устни, но не издава нито звук. Как е възможно да вярва в Бог, който е в състояние да отнеме майка ни, да позволи дете като Софи да бъде убито по такъв жесток начин?

— И за благата, които ни даряваш в безмерната си щедрост чрез Исус, нашия Бог, амин!

— Амин! — измърморва Мати.

Въздъхвам шумно.

— Така. — Баща ми се изкашля леко и посяга към купата със зелен фасул. — Говорих с родителите на Софи. Смятат, че погребението ще е във вторник. — Той прокарва ръка през гъстата си черна коса, както прави, когато е напрегнат.

Протяга купата към Мати, която не понечва да я поеме. Пресягам се през масата, хващам я и прехвърлям няколко лъжици в чинията си, макар да нямам никакъв апетит.

— Зайо? Добре ли си?

Мати се е втренчила в нищото.

— Мати? — Гласът на баща ми прозвучава строго. Ако не го познавах толкова добре, бих решила, че е ядосан, а не притеснен до обезумяване. С думи общува далеч по-трудно, отколкото с кулинарните си творения.

Мати поклаща леко глава и очите й се спират първо върху мен, после върху баща ми.

— Май не съм гладна. Ще ида да си полегна малко, нали може?

Баща ми кимва, Мати бута стола си и тихичко излиза от трапезарията.

Той премества поглед върху мен. Старая се косата ми да пада върху цицината на челото, да не би да я види. Изобщо не ми се обяснява. Изобщо не ми се говори.

След известно време казва:

— Вий, трябва да хапнеш нещо. Станала си кожа и кости.

А не сме ли всички кожа и кости? Нима не сме само това? Та нали лично се уверих. Ужасяващата сцена от предната нощ продължава да се върти безспир в главата ми. Насилвам се да набода няколко шушулки и да ги натикам в устата си, макар никак да не ми се яде.

— Е, а ти как си? Тази седмица имала ли си инциденти? Нали си пиеш хапчетата?

Измънквам нещо уклончиво. Действително пия хапчета, но не провигил. Кофеинът е единственото, на което мога да разчитам в момента — да ме държи будна, да ме пази, за да не се плъзна обратно в света на кошмарите. Гълтам хапчетата едно след друго, откакто заварих Мати на пода в кухнята.