Чужди очи

Беше безкрайно странно. Хем бях напуснала тялото си, хем продължавах да стоя в салона. Само зрителният ъгъл се беше променил. Тялото, в което се бях плъзнала, стоеше край купата с пунш и отпиваше нещо сладникаво от картонена чашка. Великолепният розов пръстен на ръката й проблясваше под светлините. Чак тогава осъзнах къде съм се озовала. Краката ми бяха обути в сребърните обувки на Саманта, онези, които веднъж, много преди да се скараме, бях взела назаем, и в които Саманта твърдеше, че се чувства като Пепеляшка.

Бившата ми най-добра приятелка гледаше най-спокойно как Скот влачи тялото ми към мъжката съблекалня.

Най-големият ми ужас се превръщаше в реалност. Напуснеш ли тялото си, го оставяш на произвола. Може би Скот просто искаше да ме остави някъде, докато чака да се събудя, но защо тогава не ме пуснеше на някой от сгъваемите столове, наредени край стените? Или, което би било най-разумно, защо не помолеше някого от учителите да му помогне?

Досещах се какво смята да направи, но отказвах да повярвам. Не можех дори да си помисля какво се случва с беззащитното ми тяло. Копнеех някак да накарам Саманта да тръгне след Скот, да го цапардоса в лицето или поне да се разкрещи за помощ. Но не можех да направя нищо.

След няколко минути видях как едно момче с дълга кестенява коса и обеца на устната влиза в съблекалнята. Познавах го от часа по испански — ново хлапе, казваше се Арчи Ролинс. Първия път, когато сеньора Гомез бе прочела списъка с имената, двете със Саманта се бяхме разкикотили на глас. Та кой кръщава детето си Арчи?

Съвсем се паникьосах. Сетих се, че бях чела как някакво момиче се напило на един купон, а някакъв идиот снимал голото й тяло и пуснал снимките в интернет. И всички ги видели, даже родителите й.

„Хайде, Саманта — заповтарях наум. — Знам, че сме скарани, но нима ще стоиш и ще гледаш, без да направиш нещо? Как е възможно?“

Точно в този момент се върнах в тялото си.

Събуди ми звукът от боричкане. Тялото ми лежеше проснато върху една от неудобните дървени пейки в съблекалнята, а роклята ми бе усукана около талията. Постепенно различих борещите се фигури — биеха се Скот и новото момче, Арчи.

Арчи се прицели и удари Скот право в брадичката. Ръцете на Скот се разпериха настрани в опит да се вкопчат в нещо, но така и не намериха опора. Той се строполи тежко по гръб, простена и стана ясно, че скоро няма да се изправи.

Арчи ми протегна ръка.

— Хайде! — каза с дрезгав глас. — Да се махаме оттук!

Оставих го да ме изведе от съблекалнята, а после нагоре по стълбите и навън, в хладния въздух. Натика ме в колата си и аз не възразих, понеже единственото, за което можех да мисля, бе, че трябва час по-скоро да се изкъпя.

В понеделник сутринта чух една от мажоретките да шепне на друго момиче, че съм правила френска на Скот в мъжката съблекалня по време на забавата.

— Кой ти каза? — попита онази.

— Саманта — отвърна първата, — така че със сигурност е вярно. А и Скот разказал на всички. — Двете се разкикотиха.

Скоч Бекър, така го нарекоха. До ден-днешен е известен с прякора, който си спечели в нощта, в която за малко не ме изнасили. Всеки път, когато го чуя, едва се сдържам да не повърна.

След часа по испански пресрещнах Саманта в коридора.

— Ти видя всичко — казах й. — Видя, че Скот ме влачи към съблекалнята, но продължи да си пиеш пунша и не направи нищо. — Гласът ми трепереше и имах чувството, че ще се разплача, но за нищо на света не бих й доставила това удоволствие.

Саманта не помръдна, стиснала учебниците до гърдите си, свила устни. В очите й се четеше смесица от гняв, съжаление и страх. Очевидно се чудеше откъде знам, след като през цялото време съм била в безсъзнание. И я беше страх — от мен, от това, че знаех, че някак бях разбрала. После се врътна и побърза да се отдалечи.

Когато по-късно влязох в столовата, Саманта седеше в скута на Скоч. Всички от масата им ме проследиха с поглед, докато пълнех чинията си със спанак, кротони и салатен сос. Седнах на една празна маса до прозорците. И тогава Арчи, тоест Ролинс, дойде и седна срещу мен. Взел си беше пликче „Доритос“ и кутийка „Маунтън Дю“8. Погледна ме най-спокойно, сякаш присъствието му бе напълно в реда си, сякаш всеки ден седяхме заедно на обяд.

— Какво става? — ме попита. И оттогава сме най-добри приятели.

Не казах на никого за онази нощ. Може би трябваше. Вероятно трябваше. Но не го направих и настръхвам само от мисълта да говоря за това. Далеч по-лесно е да се преструвам, че нищо не се е случило. Лошото е, че все пак се случи. И че всеки ден го нося със себе си най-спокойно, сякаш присъствието му бе напълно в реда си, сякаш всеки ден седяхме заедно на обяд.

— Какво става? — ме попита. И оттогава сме най-добри приятели.

Не казах на никого за онази нощ. Може би трябваше. Вероятно трябваше. Но не го направих и настръхвам само от мисълта да говоря за това. Далеч по-лесно е да се преструвам, че нищо не се е случило. Лошото е, че все пак се случи. И че всеки ден го нося със себе си.

* * *