Чужди очи

Чувам свободен сигнал.

— Ало? — предпазлив мъжки глас.

— Прощавайте, Софи вкъщи ли е?

— Вкъщи е, но спи, както и аз самият допреди малко.

— Моля ви, господине. Моля ви, проверете как е.

— За какво става…

— Моля ви, нямам време да обясня. Просто проверете дали е добре.

Чувам как мъжът оставя слушалката. Минава секунда, разтеглена до безкрай. После втора. И трета.

И тогава чувам писъците.

Шеста глава

Сядам в леглото, замаяна и объркана. Разтърквам очи и изцапвам пръстите си със спирала.

Будилникът ми сочи, че е пладне.

Внезапно предната нощ нахлува в главата ми като кошмар. Кръв по белите чаршафи. Кръвта на Софи. И писъците. Ужасните писъци.

Линията бе прекъснала само след минута, но знаех, че тези звуци ще ме преследват цял живот. Няколко пъти опитах да се свържа отново, но даваше все заето. Явно бащата на Софи бе затворил и бе набрал Бърза помощ.

Седях в леглото безкрайно дълго, дъвчейки кофеинови таблетки, докато чаках Мати и Амбър да се приберат. Твърдо бях решена да не затворя очи, докато не се убедя, че сестра ми е в безопасност. Но не можеш вечно да бягаш от съня. Издебна търпеливо да смъкна гарда и ме засмука.

Сега се препъвам в завивките и тичам към стаята на сестра ми. Пак е празна. Къде ли е?

Чувам звук откъм коридора — някой повръща в тоалетната. Тичам към вратата, дърпам бравата, но е заключено. Думкам с всичка сила.

— Мати!

Звуците спират, колкото човекът отвътре да изграчи в отговор. Амбър.

— Престани да крещиш! Мати е в кухнята.

Хуквам към кухнята, а босите ми стъпала шляпат шумно по дървените стълби. Трябва да намеря Мати, да й кажа, преди сама да научи.

Но когато стигам кухнята, виждам, че съм закъсняла. Мати седи на пода, облегнала гръб в шкафовете. Лицето й е смъртнобледо. Спиралата, стекла се по бузите й, е засъхнала като японски йероглиф. Стиска телефона с побелели пръсти.

— Мати? — казвам тихо.

Не дава вид нито да е чула, нито да разбира какво става.

— Мати. — Свивам се до нея върху жълтите плочки и увивам ръце около тялото й. Докосването ми сякаш я съживява и тя извръща лице към мен.

— Софи — прошепва. — Мъртва е.

Тялото й се тресе в прегръдката ми.

— Самоубила се е.

Образите от предната вечер ме заливат и аз отново пропадам в кошмара. Виждам широко отворените, мъртви очи на Софи. Усещам хладното острие в дланта си.

Не се е самоубила.

Друг я беше убил.

Нали видях всичко.

* * *

Докато успея да вдигна Мати от пода и да я заведа в стаята й, Амбър е изчезнала, оставяйки след себе си само локвичка повърнато в банята.

Слагам Мати да си легне и придърпвам завивките до брадичката й, сякаш е дете. Та тя действително е дете, напомням си. Няма значение колко ром пие, колко къси са полите й и колко често ми повтаря да си гледам работата, пак си е дете. Доказателствата са навсякъде около мен — колекцията й от еднорози на полицата, кутийката за бижута с балерина върху капака, ръката, която стиска моята, докато ме моли да не я оставям. Казвам й, че ще изляза само за секунда, да се обадя на татко, за да му кажа какво се е случило, но тя така трепери, че се предавам и оставам при нея.

Някъде към един часа чувам входната врата да се отваря. От долния етаж се чува нечий глас, извисил се в популярна песен. Ванеса, чистачката. Идва всяка събота да чисти с прахосмукачка, да търка пода и да бърше праха.

— Чук-чук — подвиква тя и отваря широко вратата на стаята на Мати. Облечена е в свръхтесни джинси и черна риза с дълбоко деколте, като че ли е тръгнала на танци, а не да чисти по къщите. Очите й се разширяват стреснато, когато вижда Мати в леглото с вид на смъртник. — Какво е станало?

Надигам се, така че да препреча погледа й, и отговарям само с устни: „Махмурлук“. Ванеса, която е студентка, кимва съчувствено. Измъква се от стаята и затваря вратата толкова тихичко, че едва чувам изщракването на бравата.

Когато Мати най-после заспива, излизам на пръсти от стаята и набирам телефона на баща ми.

* * *

Вечерта двете с Мати сядаме на стълбите в очакване входната врата да се отвори. Баща ми бе обещал, че ще се прибере до час, но вече наближава време за вечеря. Явно нещо се е объркало с близнаците. Нещо важно, щом се бави, когато у дома е толкова напечено.

Мати обляга глава на стената. На педя над главата й виси снимка в сребърна рамка — аз и тя, замръзнали във времето. Тя е на девет, аз съм на единайсет. Между нас се хили Мики Маус, но ние не успяваме да се усмихнем. Майка ни беше починала преди месец. Докато баща ми се луташе в най-мрачната част от необятната джунгла на мъката си, бе пратил двете ни в „Дисни Уърлд“ с родителите си. Защо на някого му бе хрумнало да документира онова пътуване и защо изобщо баща ми бе закачил снимката на стената, след като очевидно нещо важно липсваше, нямам представа. Може би е искал да докаже на себе си, че животът все пак продължава, дори след като съпругата му си е отишла, дори когато майката на децата му вече я няма.