Чужди очи

Пръстите ми напипват лъскавата лилава рокля, с която бях облечена на миналогодишния бал, и ръката ми се дръпва, сякаш съм напипала змия. Отровните спомени мигом нахлуват в главата ми.

* * *

В първите дни от втората ми година в гимназията се чувствах опиянена от мисълта за новите хоризонти, които се разгръщаха пред мен. Предстоеше конкурсът за мажоретки и двете със Саманта се бяхме заклели, че ще спечелим място в отбора. И когато действително ни избраха, отпразнувахме с бутилка вино, която отмъкнахме от хладилника на по-големия й брат.

Шкафчето ми беше точно до това на Скот Бекър — тогава още не бяха започнали да му викат Скоч. И двете със Саманта бяхме луднали по него. Тогава беше по-дребен на ръст, с пясъчноруса коса и трапчинки. Непрекъснато го хващах да ме зяпа, когато си мислеше, че не виждам, а когато вдигнех поглед, целият почервеняваше и забиваше очи в земята.

В последния петък от септември Скот ме покани да отида на танците с него. Мислех, че Саманта ще се зарадва заради мен. Добре де, не е вярно. Знаех, че ще побеснее. Но въпреки това се съгласих.

Ако можех да изтрия едно-единствено нещо в живота си, освен смъртта на майка ми, щеше да е точно това — че приех поканата на Скот Бекър.

Саманта направо превъртя от злоба и насъска и останалите мажоретки срещу мен. В час по здравна култура трябваше да правим презентация за болестите, предавани по полов път. Темата на Саманта беше за херпеса и тя взе, че направи колаж — моята глава върху един лилав динозавър, нарече го Херпесозавър Рекс. Всички се смяха, включително учителката.

Саманта пусна слух, че съм правила френска любов на всички десетокласници от отбора по футбол. По стените в мъжката тоалетна се появи телефонният ми номер. В събота сутрин заварвахме клоните на дърветата в двора ни омотани в тоалетна хартия.

Всеки път, когато някоя мажоретка зашепнеше в ухото на друга, без да сваля поглед от мен, ми се искаше да умра. Но наведях ли глава, щях да се призная за победена, а това отказвах да направя. Опитвах се да се преструвам, че слуховете ни най-малко не ме тревожат. Че изобщо не ми пука.

Плачех само нощем, когато и без това не можех да спя.

През уикенда, преди бала, баща ми заведе двете ни с Мати по магазините, за да си купя рокля. Набута няколко банкноти в шепата ми, още топли от банкомата, и се запъти към супермаркета. Мати се въртеше и подскачаше развълнувано около мен, но аз се чувствах като на война. Сякаш ми предстоеше битка.

Исках рокля, от която да им увиснат ченетата, която да покаже на всички, че слуховете и тъпите им шеги изобщо не ме интересуват. Рокля, от която коленете на момчетата да се подкосят, а на момичетата да им призлее. И същевременно да действа като броня.

В дъното на мола, до магазина за сладкиши, открихме някакво магазинче на име „Тази вечер“. Роклята ме чакаше на витрината — тъмнолилава, копринена, лъскава. Напомняше ми на поточето в гората зад къщата ни — как водата се разливаше над камъните и блестеше на лунната светлина.

Когато я облякох, се почувствах силна както никога. Като друг човек — по-възрастна и по-мъдра, някой, който знае какво иска от живота. Деколтето се спускаше дръзко, разкривайки горната част на малките ми гърди, но продавачката измъкна някакви подплънки и ги натика в сутиена ми и изведнъж просто разцъфнах.

Когато се прибрахме у дома, я облякох и се спуснах по стълбите като принцеса. Усещах, че баща ми не е във възторг нито от роклята, нито от подплънките, но каза само:

— Май вече си достатъчно голяма сама да си избираш дрехите. — А после: — Първият бал в училище е веднъж в живота. — И: — Малко приличаш на майка си в тази рокля. — А после спря да коментира и се скри в кабинета.

Скот се бе разбрал с един свой приятел от отбора — някакъв тип с къса брадичка — да ни закара до бала, но по пътя спряхме в парка „Каплър“ и двамата запалиха джойнт. Отказах тревата, но пийнах няколко глътки от бутилката „Къти Сарк“7, която Скот бе задигнал от барчето на техните. Заля ме топлина и чувство за зрялост и свобода, точно както ме караше да се чувствам роклята. И когато всички се изпълнихме с лекота и радост, тръгнахме за бала. Хрумна ми, че онзи с брадичката не бива да кара, но затоплена от алкохола, имах чувството, че нищо лошо не може да ми се случи, а и не исках да се държа като бебе.

— Ела да танцуваме — прошепна Скот в ухото ми. Оставих го да ме поведе към средата на дансинга, а тълпата се раздели надве, за да ни направи път, досущ като по филмите. Пуснаха някаква бавна песен, аз се облегнах на него и затворих очи. Ухаеше на трева и на портокалов шампоан. Чувствах се прекрасно. Но внезапно ме завладя познатото чувство — всеки момент щях да пропадна. Измърморих, че трябва да седна.

— Искаш ли да отидем някъде само двамата?

Кимнах, търкайки очи. Едва стоях на краката си. И докато Скот успее да ме избута до стената на салона, към вратите, които водеха към съблекалните, вече бях припаднала.