Чужди очи

Не мога да се отърва от мрачното чувство, което ме залива. Вярно, баща ми помага на толкова много хора, но пък вечно отсъства. Виждам го за по няколко минути на ден и то ако имам късмет. Моментално ми става гузно. Каква егоистка съм! Болните бебета са далеч по-важни от това баща ми да се мотае около мен. И действително е герой, задето умее да поправя онова, което природата е объркала.

Прицелвам се с дистанционното към дивидито и пускам филма. Вън небето притъмнява, готви се за нощта. Ролинс не спира да пуска язвителни коментари на всеки няколко минути. Увивам се с едно одеяло и потъвам в така познатата обстановка. Точно така се чувствах по-рано, преди да започнем да се отдалечаваме един от друг. Липсва ми онова време.

Линда Блеър6 тъкмо започва да се гърчи и тресе, когато Мати връхлита в хола, следвана от Амбър. Мати се удря в масичката и се разкикотва. Май някой е прекалил с рома.

— Ох, здравей, мила сестричке. Безкрайно съжалявам, че те притеснявам. Но Саманта ще дойде да ни вземе и ще ходим на кино. — Малко заваля и не спира да се смее.

Амбър жадно зяпа Ролинс. Пльосва се до него на дивана и му се усмихва лукаво. В сърцето ми се прокрадва мъничко червейче завист. Не знам откъде се е взело, но се подразвам и от безсилие поглеждам ядно към сестра си.

— Мати — изръмжавам. — Нали каза, че ще си стоиш вкъщи. — Очите ми се стрелват към Амбър и Ролинс на дивана. Тя мига насреща му, а той май се опитва незабелязано да се отдръпне.

— Хайде, Вий. Всички мажоретки ще са там. Нали не искаш да си стоя самичка вкъщи? — Явно е решила да пусне тежката артилерия — вижте ме, бедната аз! — на което винаги се връзвам.

С ъгълчето на очите си виждам как Амбър се присламчва още по-близо до Ролинс и уж небрежно отмята поличка. После вдига пръст и посяга да докосне пробитата му устна.

— Пиърсингът ти е страшен. Обзалагам се, че е много приятно…

Прекъсвам я.

— Добре, Мати. Върви на кино. Но гледай да се прибереш преди полунощ. Нямам намерение да те прикривам, ако татко се прибере по-рано.

Отвън се чува рев на клаксон — Саманта никак не си поплюва.

Мати прави чупка в кръста.

— Страшно си мила, няма що. Хайде, Амбър, да вървим. — Тя успява да откопчи Амбър от Ролинс и двете изчезват през вратата.

По-отговорната част у мен настръхва при мисълта, че Мати е тръгнала навън, както е пияна, но на другата част внезапно й олеква. Поне се махнаха. Сега Саманта да му мисли. А и защо трябва вечно да играя ролята на пазач? Не съм родител. Заслужавам да се позабавлявам една вечер, нали така?

Ролинс май също изпитва облекчение.

— Дали да не върнем малко назад? Изпуснахме най-готината част.

Не схващам веднага, че говори за филма.

— А, да. — Откривам дистанционното под една възглавница на пода. Превъртам назад, докъдето бяхме стигнали, преди така грубо да ни прекъснат, и натискам плей бутона.

Облягам се назад и придърпвам одеялото до брадичката си. Не след дълго клепачите ми натежават. Разтърсвам глава в опит да се разсъня.

— Вий? Добре ли си?

Вдигам пръст и започвам да дишам дълбоко, но няма особена полза. Усещам, че всеки момент ще припадна. Набързо прехвърлям до какво се докосвам. Фотьойл, одеяло, дрехи. Значи, можех да се плъзна в главата на всеки, който наскоро е седял в този фотьойл — баща ми или Мати. По дяволите!

Скачам рязко, понеже хич не искам да се окажа в тялото на баща си насред някоя гнусна медицинска процедура, но вече е късно. Усещам как се свличам на земята. Ролинс изпищява.

* * *

Определено не съм в болницата. Нито пък в киното. В нечия спалня съм — вероятно на момиче.

А момичето, в чието съзнание съм се плъзнала, плаче, сякаш някой е изтръгнал сърцето й. Хлипа, стиснала плетено одеяло, и от време на време бърше носа си в него. Някой я гали по гърба. Дланта се движи в кръг ту насам, ту натам. Усещането е невероятно приятно. Нещо, което ми се полага, но ми липсва.

Докосването ме успокоява, но не и момичето, в което съм се озовала. Хлипа неудържимо още десет секунди, после си поема дълбоко въздух, така че дробовете й за малко да се пръснат. Стаята с розовите стени, осеяни със снимки на балерини в рамки, сякаш внезапно отеснява.

В полезрението ми се появява жена на средна възраст, вероятно онази, която ме галеше по гърба. Бузите й са кръгли и зачервени. Тя вдига нежна ръка, за да разроши косата на момичето.

Майка.

— Миличка, онези момичета съвсем не стават за приятелки. От край време ти го повтарям.

Момичето се разплаква още по-силно. Едва виждам през сълзите й.

— Софи — възкликва жената.

И тогава схващам: плъзнала съм се в Софи Джейкъбс. Как ли съм попаднала на нещо с нейния отпечатък? Но пък нали често идва у дома. Вероятно се е случвало да седне във фотьойла.

Сцената в съблекалнята от тази сутрин нахлува в съзнанието ми. Амбър и Мати. Със сигурност става дума за тях. Бяха я предали по някакъв начин, задвижили бяха плана си да я поставят на мястото й. Но как? Какво й бяха направили?