Чужди очи

Той приближи мустакатото си лице към моето и езикът му се стрелна в устата ми. Това беше първата ми целувка. Най-отвратителното нещо на света. Дъхът му миришеше на пепелник и портокалови бонбони „Тик-Так“. Ръката му се плъзна под блузата ми и аз отчаяно започнах да се моля всичко да приключи по-скоро.

Когато се събудих, над главата ми се беше навел един от служителите на музея. Паднала бях и си бях ударила главата. Когато се увери, че нямам сътресение или нещо такова, ме пусна да си ходя. Спомням си как върнах на госпожица Райън мъхестия й пуловер. И внезапно разбрах. Схванах, че пуловерът е причината да се плъзна в съзнанието й. Частичка от нея бе останала в него и аз някак я бях доловила. Едва две години по-късно научих какво означава емпатия, но вече неведнъж ми се беше случвало. Да виждаш нещата през очите на друг. Явно притежавах дарба.

Или пък бях прокълната, зависи как гледаш на нещата.

Когато се качих на автобуса за вкъщи, не можех да откъсна очи от шофьора. Той най-нахално ми смигна и аз побързах да мина назад. Години наред след това сънувах, че ми отхапва лицето.

В началото се случваше рядко. Може би веднъж на няколко месеца. Но започнах да изпитвам ужас от чужди вещи. Нямаше как да преценя кои предмети носят емоционален заряд. За някои беше разбираемо — обичани и ценни предмети, например брачни халки или снимка на нечия баба, но за други се оказвах неподготвена. Взет назаем молив. Книга от библиотеката. Нещо, което някой бе докосвал в момент на силна емоция.

Известно време си увивах пръстите в скоч да не би случайно да пипна нещо опасно. Но веднъж забравих, доспа ми се и облегнах буза на чина. Плъзнах се в съзнанието на някакво момче, което крадеше цигари от магазина. Усещах как сърцето му думка под широкото черно палто, усещах потта по дланите му. И когато учителката ме събуди, изпаднах в ужас, че ще разбере какво съм направила.

Но постепенно разбрах, че всички вършат ужасни неща. Учителката си носеше шишенца с течност, която прогаряше гърлото ми. Сестра ми веднъж преписа на контролното по математика. Пощальонът прибираше някои от пакетите в специална торба и си ги носеше у дома. Случваше се някой да направи и нещо хубаво — да напише благодарствена бележка, да задържи вратата на възрастна дама, да се усмихне на непознат — но рядко. Истината е, че зад очите на повечето хора се крият тайни.

Напоследък припадам и се плъзвам все по-често. Първо започна да се случва веднъж месечно, после веднъж седмично, а сега вече по два-три пъти седмично. И дори да изкарам няколко дни без инцидент, пак се чувствам изтощена, разконцентрирана и още по-уязвима. Сякаш цялата работа набира сила. Сякаш има някаква причина. Да знаех само каква.

* * *

Влизам в стаята и хвърлям раницата върху леглото, но напрежението така и не напуска раменете ми. Нещо ми тежи. Може би онези грозни думи от устата на Амбър. Може би отчаянието на Софи. А може би усмивката на Зейн, накарала кръвта ми да се наелектризира във вените. Не знам какво ми става, но трябва да намеря начин да се отпусна.

Трябва ми музика.

В дрешника, зад планината кецове „Конвърс“ във всички цветове на дъгата, държа кутия с дисковете на майка ми. Не знам защо ги крия — баща ми не би имал нищо против да ги слушам, а пък сестра ми не се интересува от музиката на деветдесетте, но имам чувството, че така ще ги опазя по-добре, че ще задържат мама при мен поне още мъничко.

Пъхам един диск на Pearl Jam в лаптопа и се покатервам на леглото. Вадя учебника по астрономия и прокарвам пръсти по корицата. Черна е, осеяна с миниатюрни дупчици светлина. Няма нищо по-прекрасно от нощното небе. Нищо.

Отварям на страницата, която внимателно бях подгънала, за да отбележа докъде съм стигнала. Черните дупки. Интересно как излъчват едновременно напрежение и тъга. Когато някоя масивна звезда умре, ядрото й става толкова плътно, а гравитацията — толкова силна, че притегля всичко наоколо, засмуква го към безкрайността. Струват ми се нереални, сякаш са в разрез със законите на физиката, но ето че всичко е описано, черно на бяло. Жалко, че няма учебник, който да ми обясни защо се плъзвам.

Започва онази песен — Alive — и сърцето ми като че ли спира за миг. Облягам се назад и се заслушвам в текста. Става дума за някакво хлапе, което научава, че баща му е мъртъв. И макар да не го познава, смъртта оставя белег в душата му. Празнина, така всепоглъщаща, че го преследва и в най-щастливите мигове.

Затварям очи и ми се приисква да можех да разкажа на мама как е минал денят ми. Да й кажа, че се тревожа за Софи и че в класа ми има ново момче, при това доста готино, и че подозирам, че Мати и Амбър кроят нещо подло. Да й кажа колко ми липсва. Да й кажа, че я обичам. Да й кажа всичко.

Четвърта глава