Чужди очи

Свеждам поглед и пристъпвам на място, мъчейки се да измисля любезен начин да кажа, че нямам нужда от помощ, че чисто и просто не бях отваряла учебника по психология от близо месец.

— О, ами, благодаря ви, господин Голдън. Но след училище обикновено съм доста заета. Сигурна съм, че на следващото контролно ще се справя по-добре, ако внимавам повече.

Голдън се изправя.

— Е, все пак да знаеш, че имам готовност. В крайна сметка, нали за това съм тук.

Усмихвам се и кимам, после се обръщам да си вървя. Той ме изпраща до вратата и я затваря след мен с отчетливо изщракване.

Трета глава

След часовете Ролинс ме чака пред шкафчето ми, стиснал купчинка ксерокопирани списания.

— Какво искаше Голди?

— А — казвам и махам с ръка. — Искаше да знае защо съм се изложила така на контролното. Обясних му, че съм си мързелива по рождение. Може ли едно? — Посочвам книжлетата.

Той ми подава един увит в целофан екземпляр.

— Ето, нали си знам колко те е страх от микроби — дразни ме той. Ролинс е решил, че не обичам да пипам неща, които са минали през ръцете на друг, понеже съм вманиачена на тема хигиена.

Разопаковам списанийцето и го оглеждам. На корицата пише „Страх и омраза в гимназията, брой 7“. Отпред е изрисувано грозно куче, което крачи по коридор с шкафчета от двете страни, а от олигавената му челюст висят пликчета с трева и някакви хапчета — явно намек за ареста на Джими Пайн.

— Хубаво си я издокарал — казвам, любувайки се на корицата.

Ролинс рисува и пише всичко с тънкописец, а после отива в копирния център и разпечатва дузина екземпляри. На всеки два-три месеца подготвя нов брой. Уж ги продава за по долар парчето в магазина за плочи, където работи — „Винаги Винил“, но в повечето случаи ги раздава безплатно. Понякога се качва на училищния автобус и ги пъха скришом по чантите и джобовете на хората.

Прочитам списъка с темите — статия, в която се обяснява, че ръководството не е имало право да претърсва шкафчето на Джими Пайн без заповед за обиск, мнение за концерта на местната банда „Кой ми уби морските маймуни“, и кратко есе за лицемерите от ученическата организация срещу наркотиците „Мъдър избор“.

Обръщам на пета страница и набързо прехвърлям есето, озаглавено „Тъп избор: предвзетите мърморковци са разобличени“. Ролинс е изрязал снимката на Саманта Филипс от миналогодишния албум и е изрисувал кутийка бира в едната й ръка и джойнт в другата. Саманта, освен че е капитан на мажоретките, е и президент на „Мъдър избор“. Обзалагам се, че демонстрира активност само за да прозвучи по-сериозно в молбата си за колежа или пък за да заблуди родителите си, че не пие. А всъщност от шести клас се налива с вино.

— Остава ли за довечера? — Ролинс пъха останалите списания в раницата си и я закопчава, после поглежда в очакване.

— Естествено — отвръщам, като се опитвам да прикрия изненадата си. От край време в петък вечер гледаме филми на ужасите и си поръчваме пица, но последните два пъти така и не дойде. — Нали е Петъка на ужасите?

Но докато се чудя дали да гледаме „Пръстенът“, или „Заклинателят“, внезапно се сещам, че Мати е поканила Амбър да спи у нас. По дяволите! Хич не съм в настроение да бавя разглезени мажоретки.

— Уф, Амбър Прескот ще спи у нас довечера. Не може ли да идем у вас? — Затаявам дъх, понеже знам какво ще ми отговори, но все пак се надявам този път да греша.

На лицето му се изписва паника, но я овладява толкова бързо, че дори не съм сигурна дали не си внушавам.

— Ъм, майка ми… боядисва хола. Вкъщи е пълен хаос. Всичко е в найлони. Съжалявам.

Откакто го познавам, Ролинс нито веднъж не ме е канил у тях. Всеки път, когато предложа да му ида на гости, измисля някакво оправдание — че майка му ремонтирала банята или пък слагала нови шкафове в кухнята, или нещо такова. Къщата им сигурно вече се е превърнала в палат с всичките тези ремонти. Почти съм сигурна, че майка му всъщност е алкохоличка или клошарка, или нещо такова.

Вдигам рамене.

— Е, нищо тогава. Ще натирим Мати в нейната стая.

Устните му се извиват в усмивка.

— Значи до довечера. — Той мята раницата на гръб и си тръгва.

Прехвърлям няколко учебника от шкафчето в раницата, блъскам вратичката и завъртам дръжката. Две момичета, с които дружах навремето, ме подминават, шушукайки, после се разкикотват. Не че се смеят на мен. Дори не ме поглеждат. Сякаш съм призрак, сякаш изобщо не съществувам. Гледам как се отдалечават — вероятно отиват на тренировка на мажоретките. Въздъхвам и поемам в обратната посока.

Когато минавам покрай кабинета на господин Голдън, виждам нещо странно. На един от диваните седи някакво момиче, а Голдън се е навел над нея. Не виждам лицето й — само дългата, черна коса. Май плаче. Погледът му внезапно се плъзва над рамото й и ме хваща как надничам. Смутена, забивам очи в земята и хуквам.

Тичам към изхода, без да вдигам поглед от обувките си, безкрайно озадачена защо някакво момиче ще плаче в кабинета на господин Голдън след часовете.