Чужди очи

— Пич, я гледай — звучи съзаклятнически, сякаш вади наркотици или някой брой на „Пентхаус“.

Тихичко пъхам книгата обратно в раницата. Може би ще успея да се измъкна, без да ме забележат.

— Какво е това? Откъде го взе? — чувам Скоч да пита.

— Една от мажоретките ми го прати сутринта. Хей, ти не си ли я чукал тая мацка?

Скоч изсумтява пренебрежително.

— Аха, веднъж.

С усещането, че всеки момент ще повърна, запълзявам към отвора под трибуните. Нещо остро се забива в коляното ми и едва се сдържам да не извикам. Когато поглеждам надолу, виждам, че съм се порязала на счупена бутилка „Бъдуайзър“. Крачолът е срязан и от дупката тече кръв. Прехапвам устна и продължавам към изхода.

Измъквам се от скривалището си и си позволявам бърз поглед назад. Скоч и някакъв друг от отбора по футбол зяпат в телефона на единия и се хилят гадно. Сърцето ми се свива заради бедното момиче, което обсъждат, независимо коя е.

* * *

Влизам в банята и притискам няколко сгънати салфетки върху коляното си, но кръвта отказва да спре. Макар по принцип да избягвам сестрата, ясно е, че ще трябва да се отбия през кабинета й. Онази бутилка не беше от най-чистите и тя ще ме намаже с някакъв антисептичен крем.

Когато влизам в кабинета, госпожа Прайс седи зад бюрото си и прелиства някакви документи. Сивата й коса се е измъкнала от хлабавия кок, а очилата, закачени на верижка, я карат да прилича по-скоро на библиотекарка, отколкото на медицинска сестра. Така се е съсредоточила, че дори не ме забелязва.

На един от сгъваемите столове в ъгъла седи непознато момче. Оглежда ме от горе до долу, като погледът му спира върху окървавените салфетки в ръката ми, така че внезапно ми става неудобно. Няма вид на момче, което си пада по мацки с розова коса. Всъщност с тая уж небрежно разрошена руса коса и очерталата бицепсите зелена тениска, вероятно излиза с момичета тип манекенки. Но ето че ми се усмихва, сякаш ме познава или нещо такова.

— Ъм — измърморвам.

Госпожа Прайс вдига очи и веждите й скачат нагоре, когато вижда кръвта.

— Вий! Пак ли инцидент?

— Нищо работа — измърморвам, като се старая да не поглеждам към момчето. — Малко се порязах. Трябва само да се почисти.

Госпожа Прайс се намръщва и бута стола назад. Приближава се и се навежда да разгледа раната.

— Пак ли си имала пристъп, Вий?

— Не — отвръщам и тръсвам коса пред лицето си, за да не види цицината. Ако разбере, че съм припаднала, ще се обади на баща ми, той ще се обади на лекарите, а те ще ме заразпитват за провигила и цялата работа ще стане крайно неприятна.

Госпожа Прайс слага чифт гумени ръкавици и ми нарежда да седна и да дръпна крачола нагоре. Избърсва коляното ми със спирт, намазва го с неоспорин, после слага превръзка. През цялото време усещам, как готиният пич зяпа голия ми крак.

Сестрата сваля ръкавиците и ги хвърля в кошчето. После се изправя и поглежда момчето.

— Документите ти са наред, Зейн. Какъв предмет имаш сега? Вий може да ти покаже кабинета. Силвия, това е Зейн Хъксли. Днес му е първи ден.

Момчето пристъпва напред и ми подава ръка.

— Приятно ми е. — После измъква смачкан лист от джоба си и присвива очи. — Имам психология при Голдън.

— О, чудесно! — Госпожа Прайс буквално плясва с ръце. — И ти си натам, нали, Вий?

— Ъм, да.

Гледам право напред, докато крачим към кабинета на Голдън, макар да усещам погледа на Зейн.

— Е, Силвия. Някакви съвети за новодошлия? Готини заведения? Гадни учители? — Той протяга ръка и прокарва пръст по един плакат с изписани в екстравагантен шрифт букви — СТАР — „Старателни, толерантни, активни, разумни“ — все неща, които учителите искат от нас, но които рядко постигаме — нали сме хора, а не роботи.

— Май нямам. Но когато в стола е Ден на готвача, най-добре си взимай салата.

Той се разсмива.

— Това се подразбира. — Разгъва програмата си. — Първия час имам при Уингър. Преподавала ли ти е?

Престрашавам се да го погледна. Лицето му е открито, дружелюбно и любопитно. Явно в очите му съм съвсем нормално момиче. Е, съвсем нормално момиче с коса като захарен памук. Но все пак…

— Аха. И на мен това ми е първият час. Ако не й пречиш да си реди пасиансите, всичко ще е наред. Иначе става доста сприхава.

— Пасианси, а? Ами този тип — Голдън? Готин ли е?

— Аха, много е готин. — Меко казано. — Млад е, така че още не му е писнало. И вечно разказва разни чудати истории, например как помогнал на някаква жена да роди в зоологическата градина в Омаха.

— Отврат — възкликва Зейн, но май е заинтригуван.

— Аха. А ти откъде си?

Някакво момиче с вееща се къса пола подскача по коридора към нас. Очите й се спират върху Зейн, но той дори не я поглежда. Гледа само мен.

— Всъщност като малък живеех тук. Но после баща ми почина и се преместихме в Чикаго при баба ми.