Чужди очи

Чува се шум от пускане на вода и вратата на кабинката се отваря. Софи спира на прага с изцъклен поглед и бърше уста с трепереща длан. В лъскавата й черна коса е полепнало нещо жълто. Извръщам очи.

— Уф, добре че си ти — казва тя. После излиза и завърта единственото кранче на мивката. В училище няма топла или студена вода, а само една разновидност: ледена. Софи пълни шепи и плиска лицето си. — Нещо хич не ми е добре напоследък.

Отварям уста да отговоря, но от гърлото ми се чува само странно стържене. Главата ме заболява. Помещението притъмнява, притискам длани към челото си и се свличам на пода.

* * *

Така и не мога да свикна с усещането да гледам през чужди очи. Като че ли всеки човек вижда света в малко по-различен оттенък. Най-трудно ми е да разбера къде точно съм се озовала. Мъча се да наредя пъзела — какво виждам, чувам, надушвам? Всичко е следа, знак.

В момента надушвам мухъл и лак за коса.

В женската съблекалня съм. От двете ми страни са наредени шкафчета, боядисани в отвратително розово. Момичето, в което съм се плъзнала, нахлузва равни черни обувки върху стъпалата си, оранжевеещи от неумело положения автобронзант. Ноктите на краката й са лакирани в пастелносиньо с маргаритки по средата.

Явно тъкмо е свършил часът по физическо. Наоколо тичат полуголи момичета — изхлузват къси панталонки, твърде оскъдни за октомври, разресват коси, дискретно си слагат дезодорант с аромат на пудра.

Разпознавам русото момиче на няколко крачки от мен, което тъкмо намъква тесните си джинси. На хълбока си има миниатюрно бяло петно с формата на зайчето на „Плейбой“ — слага си лепенка, когато се пръска с автобронзант. Това е Мати. Сестра ми. Пълната ми противоположност във всяко едно отношение. Ако тя е розовият брокат върху картичка за Свети Валентин, то аз съм черният флумастер, с който се рисуват мустаци върху снимките на учителите в годишника.

Усещам, как устата ми се отваря, и чувам гласа на Амбър Прескот, най-противния човек във вселената.

— Ох. Как ме заболя главата! Ей така, изведнъж. Имаш ли аспирин?

Мислите ми препускат. Защо съм се плъзнала в Амбър? Не съм докосвала нищо нейно. Нали така?

Мати прибира копринените си коси в опашка.

— Тц. Съжалявам. Както и да е, изобщо не ме интересува дали Софи иска да сваля Скоч. Щом толкова държи да се прави на кучка, прав й път.

— Мен ако питаш, направо е отвратително как му се слага. Една истинска приятелка не постъпва така. Та тя знае, че си падаш по него.

Скоч? Скоч Бекър? Най-голямото лайно в училище? Повръща ми се само от името му. Откога Мати харесва Скоч, главен куотърбек и невероятен гадняр?

Мати се смръщва, сякаш е погълнала кило лимони. Това е обичайната й физиономия, когато се прави, че не й пука.

— Е, аз какво да направя? Не мога да го принудя да избере мен. А и защо да не си падне по Софи? Тя… ами… изглежда страхотно. — Тя сяда тежко на пейката и скрива лице с длани.

Амбър се премества до нея и я потупва по гърба.

— Глупости, Мати! Скоч не е с всичкия си, щом предпочита онази крава пред теб. Така де, Софи не може да изкара и пет минути, без да си завре пръста в гърлото. Само защото се е стопила наполовина, не означава, че не е дебелана по душа. Момчетата ги помнят тези работи. Все си е същата Мис Пиги.

Мис Пиги. Някогашният прякор на Софи събужда спомени, все неприятни. Как децата я замерят с овесени бисквити в училищния автобус. Или онзи път в кабинета по информатика, когато Скоч Бекър зареди страницата на някакъв речник и накара роботоподобния глас да повтаря „хипопотам“ отново и отново. Не мога да повярвам, че Софи е в състояние да проговори на Скоч след всичко, което й бе причинил в долните класове. Всъщност странното е, че изобщо общува с Мати и с Амбър. Двечките започнаха да й обръщат внимание едва след като отслабна, а даже и сега любимото занимание на Амбър бе да я тормози. Вечно й говори глупости, например, че задникът й е тлъст (макар никакъв да го няма) или че е по-добре да не си дояжда пицата. Очевидно ревнува, задето Мати и Софи са станали приятелки. И сега не иска да изпусне тази златна възможност да ги насъска една срещу друга.

Мати наднича измежду пръстите си.

— Сериозно ли мислиш така?

— Спокойно — отвръща Амбър и изважда яркорозовия си телефон. — Знам как да я поставим на място.

* * *

— Силвия? Вий! Добре ли си? Да извикам ли сестрата? — Софи се привежда над мен и кърши тревожно пръсти.

Усещам хладината на плочките до бузата си. Кога ли за последно са ги бърсали? Изправям се до седнало положение и пропъждам от главата си мисълта за гърчещи се бактерии.

— Ох, не. Добре съм.

— Божичко. Челото ти!

Вдигам ръка и напипвам огромна цицина.

Софи откъсва няколко хартиени салфетки от автомата и ги пъха под чучура. После нежно притиска хладната мокра пихтия до челото ми. Толкова е мила. Миналата есен, когато двете с Мати празнуваха заедно рождените си дни, й направи шоколадова торта, съвсем сама. Покри я с шоколадова глазура и бонбони „Ем енд Емс“ и дори изписа „Мати“ със свещичките. А пък Мати й подари някакво кексче от магазина върху картонена чиния.