Чужди очи

Още ми се свива стомахът при спомена за онзи рожден ден. Софи се държа като истинска душичка, нищо че приятелките й са ужасни, включително сестра ми, която, както си беше мила и невинна, от година насам се е превърнала в пълна кучка. Все си мисля, че Амбър е виновна.

Бедната Софи. Няма представа, че точно в този миг двете й уж най-добри приятелки говорят гадости зад гърба й. И очевидно планират нещо, което „да я постави на място“. Иска ми се да я предупредя, но би прозвучало странно да клеветя собствената си сестра. Дали ще ми повярва?

Софи ме изправя на крака. Облягам се на мивката и отстранявам салфетките, за да огледам щетите в огледалото. Не изглежда толкова зле. Предпазливо опипвам подутината. Охлузеното е съвсем малко. Може би баща ми няма да забележи.

Очите на Софи срещат моите в огледалото.

— Сигурна ли си, че си добре?

Обръщам се към нея. Раменете й са отпуснати, главата — сведена. Краката, които се подават под поличката й на мажоретка, са като клечки. Едва ли има повече от четирийсет и пет килограма.

— Добре съм. Честно. А ти?

Лицето й придобива странно изражение, сякаш се кани да се разсмее или пък да избухне в плач.

— Днес имам рожден ден — казва накрая и свива рамене. — А Мати даже не ми честити. Би ли й дала това? Сама я направих. — Софи ми подава плетена гривничка, от онези, които майсторим по летните лагери. В червено и златисто, в тон с униформата на мажоретките.

Почти съм сигурна, че Мати не й е приготвила подарък за рождения ден. Отново ме връхлита желанието да й кажа да се стегне и да си намери по-свестни приятелки. И докато се чудя как точно да се изразя, нахлузвам гривната на китката си, за да не я загубя.

— Софи… — започвам и правя крачка към нея, но преди да продължа, тя се измъква навън, потънала в сълзи. Ядосано смачквам салфетките и се прицелвам към кофата. Не уцелвам. Когато се навеждам да вдигна влажната топка, от джоба на суичъра ми пада банкнота от един долар. Мръсна е и скъсана почти наполовина.

По дяволите! Явно затова съм се плъзнала в Амбър.

Внезапно си припомням всичко — как Амбър тича към мен преди първия час, размахала смачкания долар пред лицето ми.

— Тъпият автомат не ми приема парите — прохленчва тя. — А спешно се нуждая от кофеин. Имаш ли дребни? — Звучеше направо отчаяна, достатъчно, за да остави емоционален отпечатък върху банкнотата, достатъчно, та час по-късно да го уловя.

Аз бях изровила няколко монети, взела бях долара в замяна и го бях тикнала в джоба си. Явно пръстите ми са го докоснали, докато съм ровила за шишенцето провигил — точно когато бях на път да припадна, когато съм най-уязвима. Ако сега я прибера обратно в джоба си, нищо чудно отново да се плъзна в Амбър в най-неподходящия момент.

И тъй като никак не ми се иска да рискувам, хващам долара с една салфетка и го хвърлям в кофата. Никога повече не искам да се озовавам в главата на Амбър Прескот.

Втора глава

Докато притичвам покрай входа, едва не се блъсвам в Ролинс, най-добрия ми приятел, който има навика да пристига някъде по средата на първия час.

— Вий! — разсмива се той и ме хваща за ръката. — Накъде си се разбързала така?

— Връщам се в час — казвам и извъртам лице, за да не види цицината на челото ми. Напразно. Ролинс вижда всичко.

— Хей! — възкликва. — Я спри малко!

Оставям го да ме огледа и чакам неизбежните въпроси. Нещата между нас са малко обтегнати напоследък. Май усеща, че крия нещо. Постоянно ме притиска, а аз постоянно се дърпам. Ако можеше само да ме остави на мира…

Ролинс тръсва дългата си кестенява коса.

— Добре ли си? Да не би да…?

— Господин Ролинс — обажда се нечий самодоволен глас. — Днес малко закъснявате, виждам. — Господин Наст, или Гадняра, както го наричат учениците, бавно се приближава към нас, небрежно пъхнал палци в гайките на панталона си като актьор от уестърн. Сякаш предстои последната драматична престрелка — директорът Гадняр и ние, нарушителите.

Гадняра гледа злобно Ролинс, който се усмихва подигравателно. Язвителното поведение на Ролинс определено не му печели симпатии сред ръководството — това поне е ясно.

Поне веднъж седмично го хващат да върши нещо нередно. На Наст направо му се е превърнало в хоби да дебне дали Ролинс пуши на паркинга, или бяга от часове.

Но когато погледът му пада върху мен, лицето му издава известно колебание. Нали съм по-особен случай. Предвид странното ми заболяване и разрешението да излизам от часовете, когато си поискам, не може да ме накаже. Но при Ролинс положението е съвсем различно. Знам със сигурност, че е на едно закъснение от изключването.

Пръстите на Ролинс се свиват около ръката ми, после ме пускат. Готви се за битка, скръства ръце на гърди и стяга челюст.

Хвърлям се между тях.

— Господин Наст, Ролинс ме води при сестрата. Не ми е добре — гласът ми направо потреперва и хващам Ролинс за опора.

Наст поглежда мен, после Ролинс, после отново мен. Очевидно не се връзва, но пък нищо не може да каже. Накрая ни хвърля строг поглед и ни измърморва да побързаме.