Чужди очи

Ужас. Много е неловко, когато някой заговори за смърт, особено ако не го познаваш добре. Разбере ли човек, че майка ми е починала, вечно се чувства длъжен да каже колко много съжалява. А според мен смъртта не означава единствено загуба. Напротив, тя е нещо, което присъства осезателно. Постоянно се навърта наоколо, шепне в ухото ти. Крие се в пространството между пръстите. В спомените ти. Във всичко, което мислиш и казваш, и чувстваш, и желаеш. Винаги е до теб.

И знам, че няма думи, от които да ти стане по-леко. Смъртта просто не се побира в думите.

— Гадно — казвам.

Той кимва мълчаливо.

Вече сме стигнали кабинета на Холдън.

— Е, пристигнахме — казвам неохотно.

— Само да не се пръснеш от вълнение — закача ме той с усмивка и отваря вратата.

Кабинетът прилича повече на нечия всекидневна, отколкото на класна стая. Господин Холдън обича да спасява и претапицира разни дивани, а после ги мъкне тук, за да се излягаме по тях по време на дискусиите. Украсил е стените без всякаква логика и ред, както изглежда. Наред с плакатите на Фройд и диаграмите на човешкия мозък, висят стари плакати от концерти на The Doors и Джими Хендрикс. Има дори черен прожектор, който пуска при по-специални случаи. В ъгъла протяга листа грамадно зелено растение, което би могло да ме погълне цяла.

— Май имаме нов ученик — прогърмява гласът на господин Голдън. — Сядай някъде! Нямам навика да определям местата.

Зейн се свива върху един пуф. Толкова е висок, че колената му почти опират в брадичката. Малкото момичета, които не надничат крадешком, са го зяпнали с отворена уста. В гърдите ми се разпуква мъничко зрънце задоволство, когато поглежда към мен и ми си ухилва.

Ролинс седи на оранжевия диван в ъгъла и драска нещо в полето на учебника си. Свличам се до него и вадя тетрадка. Господин Голдън може и да ни оставя да седим, където си искаме, но в контролните включва целия материал от лекциите. А на последното имам четворка, така че май няма да е зле да внимавам какво обяснява за класическото кондициониране4.

— Кой е тоя? — прошепва Ролинс и кимва към Зейн. Ролинс не си прави труд да си води бележки. Има фотографска памет — помни не само каквото види, но и каквото прочете, чуе и дори подуши. Ако го попиташ какво е имало за обяд миналия вторник, ще си спомни точно колко гадно е смърдяло по коридорите на изгоряло руло „Стефани“.

— Ъм, Зейн Хъксли — прошепвам в отговор, когато господин Голдън млъква, за да си издуха носа. — Нов е. Заварих го в кабинета на сестрата. Направо си разпрах коляното.

Очите на Ролинс пробягват по крака ми.

— Сега добре ли си?

— А, да, нищо ми няма. Срязах се на една бирена бутилка под трибуните. Нищо работа. А ти къде беше през почивката?

Ролинс не отговаря веднага. Май се досеща, че крия нещо, но не искам да преразказвам подслушаното под трибуните. Твърде е потискащо.

Той подръпва обецата на устната си.

— Разпечатвах последния брой на „Страх и омраза в гимназията“. Най-доброто ми творение досега, нищо че сам си го казвам. — В гласа му се прокрадва гордост. Ролинс издава свое списание, в което коментира концерти и пише статии за този ад, наречен училище. Прави всичко съвсем сам, буквално пренася съдържанието от дневника си заедно с рисунките.

— Охо, може ли и за мен един?

— В шкафчето ми са. Ще ти дам след часа.

Господин Голдън продължава лекцията. В края на часа съм изписала цяла страница с разкривения си почерк.

Когато звънецът удря, Голдън повишава глас:

— Не забравяйте довечера да си прочетете раздела за различните теории за мотивацията. Не е изключено в понеделник да имате тест.

Докато пъхам тетрадката в раницата си, той се обръща към мен.

— Силвия, може ли за минутка?

Ролинс ме сръгва в гърба.

— Ще се видим после.

Когато оставаме сами, господин Голдън се обляга на един от диваните и скръства ръце пред гърдите си. Спирам се неловко насред стаята, несигурна какво му е хрумнало. Средната ми оценка се очертава да е петица, въпреки четворката на предишното контролно. Ако не беше така наречената ми нарколепсия, щях да съм съвсем обикновена ученичка.

— Силвия, наред ли е всичко? — пита той със загрижен тон.

— Аха — отвръщам и усилено премятам наум възможните причини да реши, че нещата не са наред. Явно днес излъчвам нещо обезпокоително. — Защо?

— Направи ми впечатление, че на контролното миналата седмица имаш четворка. А досега си работила значително по-добре. Не искам да любопитствам, но има ли нещо? Не се ли беше подготвила?

Можех да изиграя картата с нарколепсията, да кажа, че не съм могла да се съсредоточа. „Напоследък ми е много трудно, постарах се, наистина…“ Но това си беше чиста лъжа. А у Голдън има нещо, което ме кара да кажа истината.

— Съжалявам, господин Голдън. Май просто забравих да си науча. Следващия път ще внимавам повече.

Той се привежда към мен и понижава глас.

— Чуй ме, Силвия, ако имаш нужда от помощ, с удоволствие ще ти отделя време. Защо не останеш след училище някой път?