Чужди очи

Хванати под ръка, двамата с Ролинс забързваме уж към кабинета на сестрата. Завиваме зад ъгъла и прихваме — всякакво напрежение, зародило се помежду ни, мигом се изпарява.

— Не знаех, че си толкова добра актриса — казва Ролинс през смях.

— Съвсем не се преструвам. Наистина ми е лошо — отвръщам и се олюлявам, като да припадна. — Нали съм такова крехко създание.

— Да, бе — казва Ролинс и ме сръгва с лакът. — Крехка си като Калашников. — Но смехът му секва, когато отново се заглежда в челото ми. — И все пак, какво се е случило?

Тръсвам няколко розови кичура така, че да покрият цицината.

— Нищо работа. Припаднах в тоалетната. Но вече съм добре. Честно.

Ролинс не успява да прикрие безпокойството си, макар да се опитва. Очите му примижават.

— Щом казваш.

Свивам се от неудобство. Чуждата тревога ме напряга.

— Виж, трябва да се връщам в час. Ще се видим ли после?

Ролинс кимва.

— До после, Вий.

* * *

Когато влизам в кабинета по английски, вътре сякаш е паднала бомба с приспивен газ. Почти всички са се проснали по чиновете, държат книгите под странен ъгъл пред физиономиите си, та да не се набива на очи, че спят. Госпожа Уингър е все така потънала в играта. Дори не вдига поглед, когато сядам на чина.

Саманта Филипс, разпуснала коса, така че да обрамчва лицето й като тежка червена завеса, ме оглежда злобно от другия край на стаята. Поличката й на мажоретка е дръпната нагоре, та да разкрие бедрата й с фалшив тен. Не мога да повярвам, че и аз някога съм носила такава поличка. Нито, че Саманта, капитан на отбора, някога ми е била приятелка. Втората година в гимназията ми се струва преди цяла вечност.

Тя оглежда тениската ми с надпис на Oasis и изсумтява подигравателно.

— Хубав тоалет. От 1994-а, а?

Хвърлям й убийствен поглед, докато накрая не отклонява очи и не възобновява основното си занимание — да почуква дискретно по бутоните на телефона си.

Погледът ми пада върху чисто новия учебник „Астрономията: космическа перспектива“, който наднича от черната ми чанта. Наложи се да си го поръчам, вместо да го взема от библиотеката, та да избегна вероятността да се плъзна в нечии мисли, докато прехвърлям страниците. Хората учудващо често оставят емоционален отпечатък върху книгите, така че се постарах да играя на сигурно.

При положение, че госпожа Уингър е така погълната от играта, лесно мога да измъкна учебника и да продължа с главата за черните дупки, която зачетох снощи. Но пък на теста за „Юлий Цезар“ едва ли ще има въпроси за черни дупки.

Обръщам се към Ики.

— Какво пропуснах?

— Хммм… ами конспираторите намушкаха Цезар. Всъщност изпусна единствената готина част в цялата пиеса.

— Ау, ужас! — казвам с престорено разочарование. Но все пак се навеждам през чина му, като внимавам да не докосвам учебника, и набързо изчитам пропуснатото. Дрън-дрън-дрън, конспираторите го наобикалят и с Цезар е свършено.

Един от примерните въпроси от статията за „Юлий Цезар“ гласеше: „Кои са последните думи на Цезар?“.

Поглеждам отново в текста. Аха! Точно след като Брут забива ножа си, Цезар възкликва: „Et tu, Brute?“2. След това пада.

Замислям се как е тръгнал към Форума, заобиколен от мъже, които смятал за приятели, а които накрая го наръгали и то неведнъж, в гърба. И за Брут, стиснал окървавения нож. Какво друго му оставало на Цезар, освен да умре, при това вероятно с мисълта, че сигурно е отвратителен човек, щом и най-добрият му приятел предпочита да е мъртъв?

В главата ми изниква лицето на Софи. Какво ли ще си каже, щом разбере, че двете й най-добри приятелки заговорничат срещу нея? При това точно на рождения й ден?

Хората са ужасни.

Клатя глава, докато записвам отговора.

— Извратена работа, а? — ухилва се Ики.

— Определено.

Звънецът бие и всички рязко се събуждат.

* * *

Обяд.

Седя на обичайното си място, под трибуните на футболното игрище, и чакам Ролинс. От тук виждам празна кутийка от кока-кола, половин „Сникърс“ и опаковка от презерватив. Докато ровя из раницата за обяда си, се чудя кой нормален човек би правил секс под трибуните. А може пък да са го направили на игрището и вятърът да е довял опаковката до тук — не че този вариант е по-разумен.

Вафлите с кафява захар, които си бях приготвила сутринта, съвсем са се натрошили, така че изяждам по-едрите парчета, после отмятам глава назад и изсипвам трохите в устата си.

Очаквам Ролинс да се промъкне зад гърба ми и да отправи някой язвителен коментар по адрес на обноските ми, но той така и не се появява. За трети път ми връзва тенекия на обяд. След няколко минути изваждам учебника по астрономия и зачитам за черните дупки, като от време на време отпивам от бутилката топло безалкохолно.

Тъкмо съм насред една суперинтересна част, в която се обяснява как нищо — дори светлината — не може да избяга от черната дупка, след като премине хоризонта на събитията3, когато чувам някакво трополене над главата си. Двама души слизат по трибуните. Пъхам пръст в книгата, за да отбележа докъде съм стигнала, подразнена от прекъсването.

Чувам познат глас. Моментално започва да ми се гади.

Скоч.

Двамата сядат някъде над мен и чувам гласа на другото момче.