Чужди очи

Отварям вратата и се блъсвам в някого, който точно в този момент прекрачва прага. В първия момент виждам само зелената тениска. А после бузите ми пламват, понеже осъзнавам върху кого съм връхлетяла в желанието си да избягам от господин Голдън.

Зейн ми се усмихва.

— Май нямаш търпение да започне уикендът, а?

Усмихвам му се на свой ред.

— Не е ли нормално?

— О, боже, да. Чакам едни приятели да ми дойдат на гости от Чикаго, да видят новата къща, после ще ходим на концерт. А ти? Имаш ли някакви планове?

— О, нали знаеш, обичайните забавления — ще паса кравите — отвръщам.

— Супер. Забавлявай се. И гледай да не блъснеш още някого. — И той ми смигва.

— А ти гледай да не ми се пречкаш — подмятам ухилена и пристъпвам навън, в чезнещата светлина на следобеда. Мирише на запалена шума. На паркинга са останали само няколко коли. Интересно коя е на Зейн. Слагам си слушалките и тръгвам към тротоара.

Докато крача към къщи, не спирам да мисля за сцената в кабинета на Голдън. Кое ли беше момичето на дивана и защо ридаеше така?

* * *

На входната ни врата е залепено със скоч странно листче хартия, а вятърът се опитва да го обрули. Приближавам се и виждам, че е изрязано квадратче от настолен календар. Дръпвам го и го внасям вкъщи, за да го разгледам на спокойствие. Датата е оградена няколко пъти с червен маркер.

Деветнайсети октомври — днешната дата.

Странна работа.

Сещам се за Софи в тоалетната — нали каза, че Мати е забравила рождения й ден. Дали не се опитва да й напомни? Нетипично е за нея, но отчаяният й тон подсказваше, че не е в особено ведро настроение.

Натиквам листчето в задния си джоб. Излишно е Софи да налива масло в огъня. Сигурна съм, че ако остави Мати и Амбър на мира известно време, скоро ще им мине. Ще си намерят друго забавление. И след седмица пак ще са си дружки.

Известно време стоя до вратата и се оставям празнотата на къщата да ме погълне. По пода пълзят сенки. Не се чува никакъв звук, освен ритмичното тиктакане на стария часовник в хола. Съвсем сама съм.

Мати е на тренировка. Баща ми е в болницата. А мама… ами мама не е стъпвала тук от много, много отдавна.

Всичко у дома е както преди пет години, когато майка ми почина от рак. Същите избелели пердета с миниатюрни черешки. Същите остарели жълти тапети. Същият черешов паркет, покрит с протрит килим в червено и златисто. Същото огледало с богато украсена сребърна рамка срещу входната врата.

Пристъпвам към огледалото. Момичето отсреща стряска с розовата си коса — бунтарка, непокорна. Но за съжаление, съвсем не съм такава. Боядисах се, понеже исках да се отърва от бледорусото — естественият ми цвят е съвсем същият оттенък като този на мама. А не издържах повече да я виждам всеки ден в огледалото, да страдам по нея.

Но боядисаната коса не успява да скрие другите неща, които продължават да живеят у мен. Как, когато прихна да се смея, смехът ми се накъдря като кудкудякане съвсем като нейния. Как кожата ми отказва да придобие загар, независимо колко време лежа на слънце.

А знам, че и тя страдаше от нарколепсия. Този злощастен ген съм наследила от нея. Помня как понякога заспиваше, докато гледаше телевизия или пък насред вечерята. После се събуждаше със странна усмивчица. Бих дала всичко да знам какво й се е случвало през това време. Дали е била като мен. Дали и тя се е плъзвала в чужди мисли.

* * *

Не си спомням първия път, но определено беше след смъртта на мама. Баща ми разказва, че влязъл в стаята ми — била съм на дванайсет — и ме заварил в безсъзнание на пода. Едва съм дишала. Не могъл да ме събуди. Закарал ме в спешното, но така и не разбрали какво ми има. После съм се събудила, здрава-здравеничка, сякаш нищо не се е случило.

Лекарите ме подложиха на какви ли не изследвания. Накрая, поради липса на по-добро обяснение за честите припадъци, ми лепнаха диагнозата нарколепсия — оказа се, че пристъпите често започват около пубертета. Когато се опитах да обясня на баща ми какво всъщност се случва, той ме прати на психолог — някаква госпожа с яркочервена коса на име Моран. Според нея се опитвах да преодолея болката от смъртта на майка ми чрез бягство в света на фантазиите. И буквално плача за внимание. Баща ми реши, че обяснението е съвсем логично.

Ето как започнах да лъжа.

И с течение на времето започнах да свиквам. А също и да се ориентирам какво точно се случва. Като например онзи път, когато бях на тринайсет и ни водиха в музея. Облякла бях пуловера на госпожица Райън, понеже внезапно бе захладняло, а не си носех якето. Беше ме предупредила да внимавам да не го покапя с нещо, понеже баба й го била оплела. И както си крачех из музея и разглеждах картините, внезапно вече не бях там.

Озовах се в училищния автобус. Някакъв мъж се приближи зад мен и обви ръка около талията ми, шепнейки „Нанси, Нанси“ — така се казваше госпожица Райън. После ме завъртя към себе си и видях, че е шофьорът на автобуса.