Чужди очи

— Не разбирам — хлипа Софи. — Как може да са толкова гадни? Та нали уж са ми приятелки. — Тя избърсва очи в одеялото и за секунда зрението ми се прояснява. Майка й пристъпва по-близо. Слага пръст под брадичката на Софи, повдига леко главата й и я поглежда право в очите.

— Софи, чуй ме. Един истински приятел никога не би направил такова нещо. Разбираш ли? Още повече на рождения ти ден. Само чудовище би постъпило така. Най-добре е да прекъснеш всякакъв контакт с тях. Бъди силна. Нямаш нужда от тях.

Какво ли са направили? Какво толкова ужасно са направили Мати и Амбър?

— О, мамо. Не мога да съм силна. Просто не мога — проплаква Софи.

През мислите ми се стрелва друг образ: Софи, на четири крака в тоалетната. Дали и тя за това си мисли? Ще ми се да мога да протегна ръка, да разровя мислите й, да ги разгъна като филмова лента. Но не мога. Аз съм само пътник. Страничен наблюдател.

Майка й я прекъсва с твърд глас.

— Напротив. Дори не подозираш колко си силна.

Постепенно Софи започва да диша по-спокойно. Майка й протяга ръце и тя се вкопчва в тях. Толкова са меки. Иска ми се да избегна това чувство, усещането за майчина ласка. Не искам да знам какво пропускам.

— Хайде. Да идем да хапнем малко шоколадов сладолед. Да не мислиш, че не забелязвам колко кльощава си станала.

Софи цялата се напряга. Пак се сещам как се превиваше над тоалетната. Но после нещо в нея поддава. Тялото й се отпуска, като че ли е взела някакво решение. Оставя се майка й да я изведе от стаята.

* * *

— Силвия?

Лицето на Ролинс е на сантиметри от моето. Лежа просната на пода, а той се е надвесил над мен със смръщено чело. Издърпва ме да седна и пръстите му неволно се оплитат в нещо на китката ми.

Гривната от Софи, онази за Мати. Значи, затова се бях плъзнала в мислите й. Вероятно бе оставила отпечатък, докато я е плетяла. Смъквам я от ръката си и я мятам на масичката.

— Какво е това? Да не си решила пак да ставаш мажоретка?

Разтърквам слепоочия.

— Уф. Не. За Мати е. Оох. Главата ми.

Ролинс съчувствено разтрива рамото ми.

— Два пъти в един ден. Сигурно си смазана.

— Аха. — Въздъхвам. Част от мен, все още мъничка, но с всеки изминал ден все по-голяма, копнее да каже на Ролинс. Така де, та той знае всичко за мен. Всичко, освен това. Но за Ролинс логиката е на първо място. Ако му кажа, че се плъзвам в чужди мисли, ще ми се изсмее.

Нали?

Втренчвам се в кафявите му очи и се чудя дали не греша. Може би все пак бих могла да му кажа. Може би има начин да му обясня.

— Ще ме помислиш ли за луда, ако… — не довършвам, понеже не се сещам как да продължа. Но пък се сещам за изражението на баща ми, когато му разказах — сякаш обявих, че всяка нощ ме посещава извънземно.

— Извинявай — казвам вместо това и се отдръпвам. — Честно. Добре съм.

Ролинс е видимо разочарован. Имам чувството, че съм го предала. Знам, че иска да споделя какво ме мъчи, да му се доверя — но не мога. Просто не мога.

— Май е по-добре да си вървя — казва. Дръпва коженото си яке от дивана. Излизам след него от хола и го следвам в тъмнината на коридора, а устата ми се отваря и затваря като на риба. Страх ме е, че това е краят — че ако сега си тръгне, приятелството ни никога няма да е същото. Искам да го спра. Да му кажа да остане, но от гърлото ми не излиза никакъв звук.

Спираме край вратата. За секунда изражението му омеква, той протяга ръка и нежно отмята косата ми, разкривайки цицината на челото ми. Става ми неприятно, чувствам се разголена. Трепвам и бутам ръката му.

Той поклаща глава и се извръща да отвори вратата.

— До скоро — казва със стисната челюст и изчезва в хладния вечерен въздух. След миг колата му светва и изръмжава. Стоя и гледам как стоповете му се отдалечават. В устата ми горчи. Накрая щраквам лампата на верандата, та сестра ми да не трябва да се лута, когато се прибере у дома.

Пета глава

Влача крака към стаята си и се спирам нерешително по средата. Не ми хрумва какво да правя. Има нещо странно в това да си сам в петък вечер, струва ми се по-самотно, отколкото в друга вечер. Чувствам се още по-изоставена поради простия факт, че стоя тук сам-сама в девет вечерта в петък.

Ще вземе да си пусна Weezer, та да не е толкова крещящо тихо. Взирам се в стените — в плакатите на Nine Inch Nails и Green Day, които висят над леглото ми. Подсещат ме за Ролинс — обаждаше ми се всеки път, когато по радиото пуснеха нещо по мой вкус.

— Ти и твоята древна музика от деветдесетте — казваше ухилен и клатеше глава.

Страхувам се да не съм го загубила завинаги. Пресичам всеки негов опит да разбере какво всъщност се случва. Знам какво би казал доктор Морън — че го отблъсквам, преди да е имал възможност да ме разочарова.

Опитвам се да намеря нещичко в стаята от времето, преди да станем приятели, за да се сетя какъв бе животът ми по-рано, но не намирам нищо. Накрая отварям дрешника. Избутвам дрехите, които обличам най-често, и надниквам в задната част. А там сякаш времето е спряло — старата ми униформа на мажоретка, предвзетите пуловерчета, които носех, когато общувах предимно със Саманта.