Чужди очи

— Добре съм — казвам и с мъка преглъщам нова хапка зелен фасул. — Само дето се тревожа за Мати.

Той мълчи известно време. Очите му са сведени към чинията, после се плъзват към чашата с вода. Навсякъде, но не и към лицето ми.

— Нали не мислиш, че би опитала нещо… — Не успява да довърши изречението, но знам, че се тревожи да не би Мати да повтори стореното от Софи — тоест, онова, което всички си мислят, че е сторила Софи.

Аз също се тревожа. Мати далеч не е толкова корава, колкото опитва да се покаже. Плака, когато хамстерът на класа умря — и то в осми клас. Кой знае как ще приеме смъртта на най-добрата си приятелка. В момента е в шок, но какво ще се случи, когато отмине първият ужас?

Поклащам глава. Не смятам, че би направила точно това.

Погледът на баща ми се спира върху стола на Мати.

— Ще говоря с болницата да ми дадат няколко дни почивка. Но Вий, ако ме извикат по спешност, ще трябва да ме заместиш тук и да помогнеш на сестра си.

Откъсвам очи от чинията си и го поглеждам. Този път истински. Копнея да му разкажа какво видях снощи, че Софи всъщност не се е самоубила, както смятат всички. Искам да го дръпна в кухнята, да тикна телефона в ръцете му и да го накарам да се обади в полицията.

Но после какво?

Вече съм опитвала този вариант. И знам какво ще се случи.

Никой няма да ми повярва. Ще ме накарат пак да тръгна на психиатър. Ще ме натъпчат с нови лекарства, от онези, които те превръщат в робот, от които сякаш си мъртва.

Не. Ще трябва сама да измисля как да действам.

— Може ли да се качвам горе?

Той се взира в лицето ми, после кимва.

— Разбира се, миличка.

За секунда зървам бащата, когото познавах по-рано — онзи, който убиваше паяците, проверяваше за чудовища под леглото ми и лекуваше всичко само с парче лепенка и целувка. Прилича на някогашния ми баща. Вдигам чинията си, тръгвам към кухнята и се напъвам да се сетя кога за последен път е изглеждал така. Ако трябва да посоча точна дата, бих казала, че беше в деня, преди да опитам да му обясня какво се случва, когато припадам.

Денят, в който не ми повярва.

Седма глава

Флуоресцентната лампа в банята осветява сцената на престъплението ми. Плъзвам огледалната вратичка, пъхам пръсти зад почти пълното шишенце провигил и измъквам друго, малко пластмасово шише. Баща ми крие амбиена9 чак в дъното на шкафчето, за онези случаи, в които мислите му са изпълнени със загинали бебета и не може да спи. Така де, разбирам го. Ако между смъртта и нечия шестдневна рожба стоя само аз, със сигурност щях да се страхувам.

Изсипвам две от малките бели хапченца в шепата си, красиви малки спасители, и ги мушвам в джоба си, после пълня картонена чашка с вода и тръгвам към стаята на сестра ми.

От Мати се виждат само лакираните в цикламено нокти на краката. Останалата част е буца в леглото, планина от завивки.

— Мати?

Явно е будна, защото одеялото мърда.

— Ммммф? — чува се приглушен звук изпод завивките.

— Донесох ти нещо.

Мати избутва завивките и вторачва в мен празен поглед. Никога не съм я виждала такава. Откакто я познавам, винаги е гледала да е сресана, обувките и чантичката й да са в тон. А сега косата й пада на сплъстени кичури. Още не е измила засъхналата спирала от бузите си.

Сядам на леглото до нея и протягам длан с хапчетата. Тя ги взима, без да каже и дума, слага ги в устата си и ги преглъща с водата, която й подавам. Продължава да ме гледа с мъртви очи.

— В понеделник няма да дойде на училище. — Този факт сякаш току-що й е хрумнал.

— Не.

— Трябва да си представим проектите по испански.

Лицето й се сгърчва и сълзите рукват. Тялото й се накланя към мен и тя зарива лице във вдлъбнатината между главата и рамото ми. Тениската ми подгизва. Галя я по гърба и се чувствам неловко. Няма какво да кажа, но се надявам, че присъствието ми ще свърши работа.

Минават минути, може би дори час.

Най-накрая тя проговаря.

— Аз съм виновна.

— Не. Не си. — Няма как да й обясня откъде съм толкова сигурна, но не мога да я оставя да се измъчва от чувство за вина, което не тя трябва да изпитва. Каквито и глупости да е правила, за това няма вина. Случилото се е далеч по-голямо и от двете ни.

— Направихме нещо — прошепва тя, толкова тихо, че едва я чувам.

— Какво? — Привеждам се към нея.

— С Амбър. Направихме нещо супер гадно.

Сещам се за думите на майката на Софи, как един истински приятел никога не би направил такова нещо.

— Какво е станало, Мати? — питам тихичко.

Мати преглъща поредното хлипане.

— Миналата година двете с Амбър останахме да спим у Софи. Правихме си мелби и се замеряхме с храна. Бяхме се разлигавили. Амбър изсипа шоколадов сироп върху косата на Софи.

— И? — насърчавам я. Дотук не звучи особено ужасно.

— И докато Софи се къпеше, Амбър се промъкна в банята и я снима с телефона. Аз настоявах да изтрие снимката. И мислех, че я е изтрила. Поне до снощи. На Амбър й хрумна как да си отмъстим на Софи, задето тръгна със Скоч. И аз… се съгласих.

В стомаха ми се надига топка ужас. Не искам да я слушам, но трябва да чуя и останалото. Трябва да разбера истината.

— Какво сте направили?

Мати замълчава за миг.