Чужди очи

— Не, почакай! — Той оставя пицата, изправя се и прави няколко крачки към мен. — Влез. Моля те.

Едва се сдържам да не въздъхна от облекчение и потъвам в уюта на стаята, отпускам се на един от диваните. Не бях осъзнала колко съм уморена. Направо смазана. Пръстите ми шават из джоба, стисват шишенцето провигил, пълно с безценния кофеин, но после се сещам, че господин Голдън може да докладва, ако ме види да дъвча шепа хапчета. Решавам да изчакам още съвсем мъничко.

Господин Голдън затваря вратата и потъва в един фотьойл. Няколко минути седим в мълчание. Точно от това имам нужда. От време да помисля. От пространство да съществувам. Напрежението бавно напуска раменете ми и аз се сливам с миризливия стар диван, превръщам се в част от чудатите реликви в колекцията на Голдън.

— Случвало ли ви се е понякога да имате чувството, че животът е твърде объркан, за да го изразиш с думи? — питам го накрая. Събитията от последните няколко дни са толкова непонятни, че са направо нереални, сякаш гледам филм. От който не мога да избягам.

— Непрекъснато — отвръща той и кимва.

Втренчвам се в олющения черен лак на ноктите си.

— Просто не мога да схвана как един човек е в състояние напълно да унищожи друг.

Мисля за извивката на ножа в ръцете на убиеца, оцапан с кръвта на Софи, и как Софи дори вече не изглеждаше като човек — беше поредният неодушевен предмет в стаята, лишена от всичко човешко.

— За Софи ли говориш? — Въпросът на господин Голдън е тих и предпазлив. Тонът му е съвсем противоположният на този, с който би го задала училищната психоложка. Съвсем не е клиничен. Липсват скритите мотиви. Просто е любопитен.

— Аха — въздъхвам дълбоко. Усещам как напрежението нараства в мен като язовир, чиято стена всеки момент ще се скъса. Може би има начин да поговоря за случилото се, поне отчасти. Без да навлизам в подробности, просто да освободя малко напрежение. — Беше приятелка на сестра ми.

Той се накланя към мен.

— Сигурно не е лесно. Как се справя Мати?

Чопля ноктите си.

— Не особено добре. Има чувството… че донякъде е виновна за смъртта й. Направила е нещо доста неприятно за Софи в деня на смъртта й.

— Лошо. — Господин Голдън потърква замислено брадата си. — Но никой не е карал Софи да се самоубие. Важно е да е наясно с това. Решението е било нейно. Случилото се е ужасно, но никой не е тикнал ножа в ръката й.

Ръцете ми рязко падат в скута.

Откъде знае за ножа? Нима са им разказали всички гадни подробности на събрание на учителите?

Той трепва леко и се дръпва назад.

— Осъзнавам, че вероятно ти звучи жестоко, Вий. Но самоубийството по същество е проява на егоизъм. Помисли си за родителите й. За приятелите й, които се чудят дали не са могли някак да го предотвратят. Каквото и да е сторила сестра ти, не е било достатъчно да накара Софи да посегне на живота си.

— Но Софи не е… — Някак успявам да спра, преди да заявя, че Софи не се е самоубила. Как бих могла да обясня, без да разкрия тайната си?

— Какво не е? — Господин Голдън се напряга, пръстите на ръцете му се свиват върху спортните панталони.

Моите пръсти започват да барабанят по крака ми от безсилие. Как да го накарам да разбере?

— Просто си мисля, че Софи никога не би направила нещо такова. — Сещам се за думите на майка й. — Беше силен човек, много по-силна, отколкото сама осъзнаваше.

Чертите на господин Голдън омекват.

— Много мило, че казваш такова нещо, Вий. Но няма как да знаеш как се е чувствала всъщност. Депресията е коварно чудовище. Разяжда те отвътре. Смятам, че Софи страдаше дълбоко.

Забивам пръсти в слепоочията си и започвам да ги разтърквам с кръгообразни движения. Каквото и да кажа, няма да промени мнението на господин Голдън, освен ако не призная, че съм станала свидетел на убийството. Само за секунди е заел позицията на авторитетна фигура и декламира пълни глупости за неща, които няма как да знае. А аз си мислех, че е различен.

Изправям се възмутена.

— Има нещо гнило около смъртта на Софи. И възнамерявам да разбера какво.

Тръгвам към вратата, преди да успее да отговори, но изражението му ми е достатъчно — вдигнати вежди и увиснала челюст. Надявам се някой ден истината да излезе на бял свят и да се сети с какви глупости се беше опитал да ме забаламоса.

Когато отварям вратата, се озовавам лице в лице със Саманта Филипс, която се е вторачила в огледалцето на гърба на шкафчето си и нанася пудра върху предвзетото си носле. Поглежда първо мен, после бледо осветения кабинет, от който излизам. Очите й блясват доволно, вероятно при мисълта за слухове, които ще може да разпространи. Още преди да свършат часовете, всички ще шушукат за скандалната ми връзка с господин Голдън.

— Трупаш допълнителни кредити, а? — пита тя и се усмихва гадничко.

Смръщвам й се и се отдалечавам. Гласът й ми напомня за съблекални, лилави рокли и ръце, които пипат не където трябва.

— По-добре внимавай — подвиква тя след мен. — И Софи Джейкъбс си гукаше с господин Г. и виж докъде я докара.

Спирам рязко и се извръщам към нея.

— Какви ги дрънкаш?

Саманта затваря вратата на шкафчето си.