Чужди очи

Подминавам дървото, под което Софи обичаше да паркира малкия си „Крайслер Неон“. Така живо си представям усмивката й, трапчинките й. Широко отворените й очи. Тъмните резки върху всяка китка. Бялото листче, което ми се надсмива с фалшивите последни думи на Софи. Налага се да спра. Пускам раницата на земята и се облягам на дървото, притиснала длани върху клепачите си, за да накарам спомена да се махне.

Когато свалям ръце, виждам, че момичета са спрели да се поклащат. Гледат ме предпазливо и пазят дистанция, вероятно за да не ги заразя с лудостта си. Изправям се и се опитвам да си придам нормален вид, поне доколкото е възможно нарколептичка с яркорозова коса да изглежда нормално.

Отнякъде се стрелва нечия ръка и ме сграбчва.

— Ааааааа!

Ролинс изниква иззад дървото с виснала от устата цигара. Коженото му яке е разкопчано и отдолу се показва тениска на Decemberties11.

— Хей, спокойно, аз съм.

Едва си поемам въздух и му хвърлям гневен поглед. Как е възможно цял уикенд да ме игнорира, особено предвид смъртта на Софи, а после да очаква да се държа, сякаш нищо не се е случило?

— Какво дебнеш иззад дърветата? — тросвам се. — Да не си решил да ми докараш инфаркт?

Двете момичета продължават да ме зяпат и Ролинс прави няколко крачки към тях, протегнал ръце със сгърчени като нокти пръсти.

— Буу!

Двечките се извръщат нервно.

После се обръща към мен с извинително изражение.

— Извинявай. Не исках да те плаша. Гадняра каза, че ще ми тръсне цял месец наказания, ако пак ме хване да пуша, така че всъщност се криех.

Не отговарям, понеже очаквам, че ще се извини, задето така внезапно си бе тръгнал в петък, или поне ще каже нещо за смъртта на Софи. Но вместо това, той се вторачва в обувките си и пъха ръце дълбоко в джобовете си.

— Какво ти стана по биология? Канех се да те питам следващия час, но май беше заета — казва той, като просъсква последната дума.

Ако не го чувствах толкова чужд напоследък, може би щях да му кажа истината — как не мога да се отърся от усещането, че светът е с няколко тона по-мрачен, откакто Софи загина. И че ме е страх от собствената ми сянка. Но ако действително искаше да знае, щеше да ми се обади. Можеше да ме придружи след пристъпа в часа по биология. Или да изчака пред кабинета по психология, вместо да се дразни, че говоря с някого, който поне се интересува как се чувствам.

Лъжата, която не бе точно лъжа, но в никакъв случай не бе истина, излиза съвсем лесно от устата ми — същата, която използвах и пред госпожа Уилямс.

— Нищо ми няма. Напоследък не мога да спя. Насъбра ми се повечко стрес, нали разбираш.

Той присвива очи насреща ми и усещам как погледът му пробива смелата маска, която съм надянала.

— Ясно. А Мати как е?

— Ти как би се чувствал, ако най-добрият ти приятел умре? — Поглеждам го подразнено, досущ като госпожа Уингър, та да се усети колко е тъп въпросът му.

Той издържа на погледа ми.

— Предполагам, отвратително.

— Именно. Чувства се отвратително.

Стоим и се гледаме. Лицето му е безизразно.

— Защо не ми се обади? — питам накрая. — Няма начин да не си разбрал какво се е случило.

Свежда поглед. Виждам, че съм го сварила неподготвен. Очевидно е, че все повече се отдалечаваме, но не е очаквал да кажа нещо гласно. Всъщност напълно го разбирам. Обикновено бягам от конфронтациите.

— Не знам — отвръща и пристъпва на място. — Имах работа вкъщи. Пък и като си искала да поговорим, можеше да ми се обадиш.

Вдига очи към мен и този път аз извръщам поглед. Вярно е. Можех да му се обадя. Но не го направих. Да можех да протегна ръка, да го помоля за помощ, да му обясня какво се случва. Но всеки път виждам лицето на баща ми — изражението му, когато му разказах за плъзването, паниката в очите, твърдата убеденост, че съм полудяла.

Не бих могла да го преживея отново.

След дълго мълчание Ролинс вдига раницата ми от земята и ми я подава.

— Тежка е.

— Аха — измърморвам и я мятам през рамо. — Много е тежка.

Приисква ми се да каже нещо друго, нещо небрежно и забавно, така че всичко да си дойде на място. Но той мълчи и стърчи неподвижно. Така копнея за някогашната топлина помежду ни, но нещо се е счупило и колкото и да искам, не мога да го поправя.

Десета глава

Листата шумолят под краката ми, докато крача към къщи. Някои са упорити, вкопчили са се в клоните, но вятърът успява да обрули и тях. Един жълт лист се върти и танцува към земята точно пред мен.

Странно, колко красива може да бъде смъртта.

Веднага ми става гузно, че ми минава такава мисъл. Софи не изглеждаше красива. Изглеждаше изтощена и съкрушена, сякаш животът я бе надвил. Опитвам се да мисля за нещо друго, но тя отказва да напусне съзнанието ми, дебне ме. Някъде, в същия този момент, убиецът й продължава да си живее, убеден (или убедена), че му се е разминало.

Придърпвам якето си по-плътно, но вятърът прониква през тънкия плат. Дълги сенки плъзват от дърветата и пощенските кутии. Върху една обрасла с бурени морава лежи килнат настрани велосипед с три гуми. Толкова е стар и ръждясал, че хлапето, дето го е карало, вероятно е на път да завърши колежа.