Чужди очи

Разплаквам се, сълзите парят бузите ми.

— Съжалявам, Софи. Исках да ти помогна. Просто не знаех как…

— Глупости — просъсква тя. — Остави ме да умра.

Устата й висва отворена, сякаш челюстта се е откачила, и виждам единствено съвършените ситни зъби, които са на път да ме разкъсат на парчета. И знам, че го заслужавам.

Единайсета глава

Звънецът на вратата ме изтръгва от кошмара. Изправям се с разтуптяно сърце, убедена, че Софи идва ме сграбчи.

Динг-донг. Динг-донг. Динг-донг.

Не е Софи. Звънецът е.

Софи я няма. Софи е мъртва.

Лъчите на следобедното слънце падат косо през прашния въздух в хола към протрития дървен под. Изправям се с мъка и със залитане се отправям към вратата, като по пътя минавам покрай кабинета на баща ми. Главата му се поклаща в ритъма на музиката — явно твърде силна, за да чуе звънеца.

На верандата чака висок мъж със сериозна физиономия. Облечен е в полицейска униформа. По дяволите. Как са разбрали, че съм присъствала на убийството на Софи? Опитвам се да си придам спокойно изражение.

— Здравейте. Казвам се Тийън. Вие ли сте Мати Бел?

— Не. Мати е сестра ми. Нещо нередно ли е направила?

Полицаят изпухтява и отвръща:

— А, не, не. Просто искам да й задам няколко въпроса. Била е приятелка на Софи Джейкъбс, нали така?

Преди да успея да отговоря, усещам топла длан на рамото си.

— Мога ли да ви помогна? — Баща ми уж случайно застава пред мен и препречва входната врата.

— Господин Бел — подхваща вежливо полицаят. — Чудех се дали ще е възможно да поговоря с дъщеря ви Мати за Софи Джейкъбс. Бих искал да получа представа за емоционалното състояние на Софи в петък преди… преди инцидента. Мати дали е вкъщи?

Усещам как пръстите на баща ми се свиват, но все пак отговаря съвсем любезно.

— В стаята си е. Ще проверя дали е будна.

После отстъпва заднишком, като ме дръпва със себе си и оставя вратата широко отворена, така че полицаят да може да влезе.

— Да ви предложа нещо за пиене, полицай…?

— Тийън. Полицай Тийън — отвръща мъжът и прекрачва прага. — Чаша вода, моля.

Баща ми ме потупва по гърба и леко ме побутва към кухнята, така че отивам да налея водата. Твърде любопитна, за да се подразня от задачата, грабвам от шкафа една стъклена чаша с картинка на Скуби Ду и пускам водата да потече малко, преди да я напълня.

Когато се връщам, Мати седи на фотьойла, а баща ми и полицаят са се настанили на дивана. Подавам чашата на полицая и той отпива дълга глътка, преди да я постави на масичката. Отстъпвам крадешком и сядам на най-долното стъпало, където никой не ме вижда, но пък чувам всичко.

Полицай Тийън кашля смутено.

— Е, Мати, хайде като за начало да ми разкажеш малко повече за приятелството ти със Софи?

Настъпва мълчание. Знам точно какво си мисли Мати. Дали полицаят е наясно с голите снимки, които Амбър бе изпратила на целия футболен отбор? И дали в такъв случай може да става дума за приятелство?

Когато най-после проговаря, усещам напрежението в гласа й.

— От осми клас сме най-добри приятелки. Заедно бяхме и в отбора на мажоретките. Аз… аз я обичах. — Думите й преминават в хлипане.

Известно време всички мълчат, докато Мати не се успокоява.

Полицаят се обажда отново и този път звучи по-топло.

— Много съжалявам за загубата ти, Мати. Опитай да се успокоиш. Искам само да разбера как се е чувствала в онзи ден. Стори ли ти се потисната? Кога за последен път говори с нея?

Гласът на Мати звучи малко по-уверено.

— В петък сутринта, пред шкафчетата в училище. Каза, че нещо не се чувства добре. Мислеше, че кифлата от лавката е била развалена.

— Ясно. А стори ли ти се унила?

— Не, просто й беше лошо. — Сещам се как Софи бе повърнала в тоалетната малко преди да се плъзна в Амбър и да чуя как крои да й направи някаква мръсотия.

— Така — отбелязва полицай Тийън. — Значи, в петък вечерта не си я виждала?

— Не. Ходих на тренировка с Амбър. Софи не дойде, но реших, че просто й е зле. Саманта ни докара дотук, а Амбър остана да спи у нас.

— Тук ли прекарахте цялата нощ?

Настъпва дълга пауза. Вероятно Мати се опитва да пресметне кое ще й навлече по-големи неприятности — да излъже ченге или да предизвика гнева на баща ми.

— Не — отвръща тя накрая, леко гузна. — Ходихме на купон.

Неволно плясвам с ръка в дървеното стъпало — дано да не са ме чули. Това не го знаех. Нали уж щяха да ходят на кино със Саманта? Малка лъжкиня.

— Онзи на улица „Колижд“?

Сестра ми мълчи.

— Вече говорих с Амбър — пояснява полицаят. — Искам само да потвърдя, че действително си била на купон в студентския клуб. Няма да си имаш неприятности, поне не от моя страна. Просто кажи истината.

Баща ми го прекъсва.

— Я чакайте, дали не трябва да повикам адвоката си за този разговор?

— Не, не. Както казах, искам само да съм сигурен, че съм наясно какво се е случило в онази нощ. Мати, няма проблем да ми разкажеш какво се е случило. Отишла си на купон. А после?

Сестра ми отговаря бавно.

— После ходихме до „Мартис“ да хапнем.