Чужди очи

Вятърът разпилява косата ми и ме пронизва до кости. Обикновено не бих се поколебала да се сгуша в Ролинс, за да се стопля, но в момента отношенията ни са толкова крехки, като счупена кост, която още не е заздравяла напълно. Струва ми се по-безопасно да се държа на разстояние.

И тримата сме в черно. Ролинс е с дънки, черна риза и тясна черна вратовръзка. Аз съм с черни панталони и официална черна риза, поръбена с тъмнолилава дантела. А сестра ми е облечена в тясната черна рокля, с която смяташе да иде на годишния бал. Сърце не ми даде да й кажа колко е неподходяща. Няма си други черни дрехи.

Въпреки студения въздух, когато стигаме до сградата, сякаш влизаме в пещ. Претъпкано е с хора, които пристъпват покрай стената, от снимка на снимка, като в музей, посветен на Софи.

На една от снимките Софи е на около шест, пухкава в синята си рокличка на балерина, а на лицето й са залепени нос, мустаци и уши на мишка. В друга е прегърнала Мати и Амбър през раменете, и тричките в екипи на мажоретки.

В следващата времето прави скок назад и бебето Софи си играе в коритце с формата на пате, а върху скута й предвидливо е метната кесия за баня.

Майка й, с вечната си тупирана прическа, си пробива път към нас и прегръща Мати. От очите й рухват сълзи, син грим потича на струйки през бръчките. Изглежда съсипана.

— Толкова се радвам, че успяхте да дойдете — казва и Мати увива ръце около тялото й.

— Ужасно съжалявам — прошепва Мати. Думите не стигат, няма как да стигнат и имам чувството, че са издълбали пропаст, над която безсилно стоим. Майката на Софи прегръща Мати още веднъж и ни оставя, за да обиколи останалите.

Бавно преминаваме в съседната стая, където са наредени сгъваеми столове. Повечето вече са заети от роднините на Софи, от учители и ученици. Май цялото училище е тук. Имаме късмет, че на задния ред са останали три места.

Сядам между Мати и Ролинс и проточвам врат, оглеждам лицата едно по едно, но не виждам онези, които търся. Амбър я няма. Нито Скоч. Нито пък господин Голдън.

Минават петнайсетина минути, преди всички да се настанят. Много хора се оказват принудени да стоят прави в дъното на задушната стая. Опитват се да се разхладят, като си веят с картичките с училищната снимка на Софи отпред.

Ковчегът е поставен отпред, а от двете му страни са наредени дълги бели свещи и огромни букети лилии. Слава богу, че е затворен. Май не бих издържала да я видя отново. Сестра ми тихо хлипа до мен. Стисвам ръката й.

Слаб мъж в син костюм си пробива път до предната част на залата и застава пред ковчега, протяга ръце над бялото дърво, но така и не го докосва. Няколко секунди стои така, изпълнен с благоговение, а присъстващите се мъчат да не го зяпат. Зад мен някой прошепва, че това е бащата. Накрая мъжът се обръща с лице към нас, долната му устна трепери, но успява да се овладее достатъчно дълго, за да прочете стихотворението, което е написал.

Почти всички са свели глави, за да му дадат възможност да се прости с детето си, но аз не спирам да оглеждам стаята с надеждата да зърна поне един от заподозрените, да видя реакцията им.

Мъжът прочита стихотворението и някаква възрастна жена засвирва на пианото в ъгъла. Измърморвам, че трябва да ида до тоалетната, и успявам да се провра до края на реда, а после и през тълпата отзад, без си навра дупето в нечие лице или да съборя някого.

Измъквам се през вратата в дъното, която води към по-малко помещение със син диван и малка масичка с наредени кутии книжни салфетки. В ъгъла има автомат за безалкохолни напитки и друг — за вода. Вратите от двете страни водят към тоалетните. Пристъпвам към дамската и притискам ухо до вратата. Чувам някакъв странен звук отвътре, като крякане на гъска.

Завъртам дръжката и бутвам лекичко вратата, колкото да надникна и да разбера кой издава такива ужасяващи звуци. Свита на пода с омотана около пръстите дълга ивица тоалетна хартия, Амбър Прескот се тресе в истеричен пристъп.

Вмъквам се вътре и затварям вратата зад себе си. После прикляквам и сядам с кръстосани крака срещу Амбър. Не казвам нищо, дори не я поглеждам. Просто седя и дишам. И чакам.

Амбър спира за миг, колкото да погледне кой е влязъл, после се разплаква наново, още по-неудържимо. На нейно място щях да се разкрещя да ме оставят на мира. Не се опитвам да я утешавам, напротив, оставям я да си излее всичко. Но макар да изглежда съсипана, не мога да не се запитам каква част от болката й се дължи на чувство за вина. Вина, че е погубила най-добрата си приятелка.

Точно когато съм на път да ида да й налея чаша вода, тя спира да плаче. Избърсва разтеклата се спирала с малко тоалетна хартия. Ставам и пускам водата в мивката, после се отмествам, за да може да си наплиска лицето.