Да яхнеш Змията

Таниша изохка, когато някой се блъсна в нея. Уилър усети раздвижване от лявата си страна. Спътницата му извика и падна. Последва кратка схватка. Уилър не виждаше нищо, но вървеше по посока на шума. Младата жена изпищя, но писъкът й бе прекъснат от клокочене, когато водата напълни устата й.

Уилър безпомощно протегна ръце. Чуваше, че Таниша се дави и се задушава, но не можеше да я намери в непрогледния мрак. Сети се за фенерчето, извади го и го запали.

Те бяха на три метра от него. Млад китаец седеше върху нея и натискаше главата й във водата. Уилър се опита да зареди пушката, но в бързината я изтърва. Сухоземния дракон го погледна. Очите му изглеждаха демонични на слабата светлина на фенерчето. Пусна Таниша, извади автоматичен 7.65-милиметров пистолет и стреля по Уилър.

Звукът беше оглушителен. Куршумът изсвири покрай ухото му. Уилър отскочи назад и фенерчето се изплъзна от ръцете му. Потъна във водата, но не угасна и освети стените на тунела със слабия си лъч.

Извади револвера и го насочи към неясния силует на младия китаец. Паникьосан и дезориентиран от тъмнината и водата, Сухоземния дракон отново стреля напосоки и ушите на Уилър отекнаха от експлозията. Куршумът одраска стената до главата му. Той се прицели, като се молеше на Бога Таниша да не стане и да не се изпречи пред дулото на револвера му, и натисна спусъка. Изстрелът отекна точно когато фенерчето угасна и отново се озоваха в непрогледен мрак. После Уилър чу стъпки. Някой го блъсна по рамото, мина покрай него и продължи към изхода на канала. Уилър падна на колене, обърна се към бягащия китаец и стреля два пъти. Куршумите рикошираха в бетона и изсвистяха някъде в тъмата. Той не чу стенание, нито падане на тяло във водата и бавно тръгна към Таниша.

— Тиша — прошепна той. — Добре ли си?

Тя се закашля, сетне повърна, изплю се и каза:

— Каква гадост.

— Добре ли си? — повтори той и най-сетне успя да хване рамото й.

— Ако не броиш литъра помия, която изпих. Улучи ли го?

— Мисля, че не.

Той й помогна да стане и двамата се заслушаха в тишината.

Самолетите бяха престанали да излитат и сега те чуваха само собственото си дишане.

— Пушката в теб ли е? — прошепна Таниша.

— Изпуснах я.

— Запали фенерчето и я потърси. Може би патроните още са сухи.

— Изтървах и фенерчето.

— Браво.

— Никога не съм твърдял, че ме бива за такива неща. Само съм на разположение.

— Да вървим — каза тя и отново го хвана за ръката.

Двамата насочиха напред револверите и тръгнаха бавно и колкото е възможно по-безшумно.

Фу Хай чу изстрелите, които прозвучаха като далечни фойерверки в тунела. Той приклекна в мрака, стискайки в едната си ръка незапаленото фенерче, а в другата — пистолета, който Сухоземния дракон му бе дал. Имигрантите бяха изпаднали в паника и говореха едновременно. Фу Хай се сниши още и хвана с две ръце руския автоматичен пистолет. Сетне, за да успокои по-скоро себе си, той подхвана популярна песен, която всяко дете в Китай знаеше, независимо на какъв диалект говореше. Един по един, имигрантите се присъединиха към него. Децата като по чудо спряха да плачат. Докато клечаха във водата и тихо пееха, Фу Хай се запита какво да направи по-нататък.

Уили беше в задната част на микробуса на екипа по издирване и обезвреждане на ядрени оръжия, който се движеше по магистрала „Санта Моника“. Той седеше неподвижно на дървената пейка срещу младите мъже с униформи и строги лица и полагаше усилия да запази хладнокръвие. Не поглеждаше встрани. Седеше спокойно и чакаше.

Уили знаеше, че първата крачка към победата е това пътуване до летището. Те искаха да имат възможност за избор. Ако в случай на неуспех не възнамеряваха да го пуснат, щяха да го оставят в сградата в центъра на града.

Микробусът спря след трийсет минути. Той чу тих разговор, после отново потеглиха. Скоро спряха пак и задната врата се отвори. Зад младия униформен лейтенант от полицията, който надникна вътре, Уили видя опашката на частния си самолет „Фолкън“.

— Съжалявам, че там отзад е толкова горещо. Ще оставя двигателя запален, за да работи климатичната инсталация — каза лейтенантът на пазачите на Уили, после затвори вратата и я заключи.

Глупавия дракон бе извадил Умната маймуна от сигурна смърт в дълбините на морето и отново я бе занесъл на сушата. Полицаите скоро щяха да качат Уили на най-високия клон на дървото, където щеше да бъде в безопасност.

Времето минаваше. Онова, което бе започнало като юридически спор, се бе превърнало в кавга. Бяха се разделили на две групи. Фракцията „Да освободим Уили“ включваше кмета на Лос Анджелис, губернатора на Калифорния и шефа на полицията — все местни длъжностни лица. Според тях на всяка цена трябваше да се предотврати унищожението на летището от ядрена експлозия, дори и ако за това се наложеше да освободят Уили. Групата „Да задържим Уили“ се състоеше от представителите на федералните власти, които щяха да си заминат и да оставят на местните хора труповете и бъркотията.