Да яхнеш Змията

Човекът от Федералната агенция за решаване на извънредни ситуации мълчеше. Седеше с наведена глава и работеше върху вероятните сценарии след ядрения взрив и гледаше картите за метеорологичните условия и ветровете.

— Аз поемам отговорността да го пуснем — заяви губернаторът. — Не ми пука какво мисли правителството. Качваме го на самолета и се отърваваме от него. Той е само един. А тук може да загинат стотици, дори хиляди хора. Кой знае още колко ще умрат от радиацията? По-късно ще го спипаме. Няма къде да се скрие.

— Откъде знаете, че няма къде да се скрие? — попита Сейнт Джон.

— Ще изчезне като дим. Не можел да се скрие, и още как.

— Качете Уо Лап Лин на самолета му и го разкарайте оттук — заповяда губернаторът на шефа на полицията.

Ледикър влезе в един от кабинетите, грабна телефона и започна да набира някакъв номер.

— Няма да позволя това — заяви Лу Фишър от Държавния департамент.

— И как ще го спрете? — попита губернаторът. — Аз командвам полицията и националната гвардия тук. Необходими са ви четирийсет и осем часа, за да ви разрешат да поемете контрол над гвардията. А вие не разполагате с толкова време.

— Така ли е, генерале? — попита Фишър. — Наистина ли са нужни четирийсет и осем часа?

Всички се обърнаха към Робърт Кларк, но генералът се бе измъкнал от залата преди три минути.

Вратата на микробуса на екипа по издирване и обезвреждане на ядрени оръжия се отвори и Уили излезе на слънчевата светлина. Той тръгна с подновено достойнство към частния си самолет, крачейки така, сякаш се разхождаше в неделя следобед в парка. Двамата му пилоти бяха германци, бивши летци на изтребители. Той винаги бе използвал германци за свои пилоти заради педантичността и самообладанието им. Качи се на борда на своя „Фолкън“ и те затвориха вратата. След няколко минути трите реактивни двигателя забръмчаха и самолетът започна да рулира по пистата, отдалечавайки се от сградата на летището. Пресякоха служебен път Е и завиха надясно по писта В. После пилотите увеличиха тягата и минаха покрай сервизните помещения, където се бяха събрали командосите от екипа по издирване и обезвреждане на ядрени оръжия, покрай четирите С-141 без опознавателни знаци и покрай панорамния ресторант, кацнал като гигантски бетонен паяк в средата на централния паркинг.

Уили стоеше на прага на пилотската кабина.

— Много ще ви бъда благодарен, ако излетим колкото е възможно по-бързо — каза той.

Не желаеше да изглежда уплашен или притеснен, но не искаше да остане в Лос Анджелис нито секунда повече от необходимото.

Главният пилот се казваше Гюнтер Хаген. Той кимна на помощника си. Самолетът тръгна по-бързо и мина покрай изходите на „Юнайтед Еърлайнс“, „Ер Франс“, „Сингапур Еър“ и индонезийските авиолинии. Летището беше пусто. Нямаше самолети. Освен самолета на Уили по пистата се движеше само още едно друго превозно средство.

Уо Лап погледна надолу и видя, че до тях, точно под крилото, се движи военен джип с четирима войници.

— Колкото е възможно по-бързо — повтори той.

Самолетът се приближаваше към края на пистата.

Гюнтер натисна копчето на микрофона.

— Тук е осем-шест-осем Чарли Папа. Искаме разрешение за излитане.

— Мисля, че при дадените обстоятелства това не е необходимо — каза Уили. — Излитайте веднага.

— Добре — съгласи се Гюнтер и подкара по писта 249-Л, сетне погледна помощника си, който кимна и бавно бутна напред трите лоста за увеличаване на тягата.

Лъскавият „Фолкън“ бързо се отдалечи от преследващия го военен джип, разпръсквайки прах и дребни камъчета в лицата на войниците. Самолетът се издигна над пистата, после стремително се извиси в небето. Трите му мощни двигателя оставиха дири от изгорели газове и ехтящ звук.

Уилър и Таниша чуха, че от пистата излетя самолет — първият, който чуваха от около половин час. Те спряха и се заслушаха, докато тунелът се тресеше. Шумът заглъхна веднага щом самолетът се откъсна от земята. Отново настъпи тишина. Двамата бавно продължиха да вървят в тъмния канал.

Изведнъж чуха приглушено пеене. След няколко метра Уилър видя слаба светлина от свещ, после кракът му се блесна в нещо.

— Чакай — каза той на Таниша и бръкна във водата.

В мръсния канал плаваше нещо космато и лепкаво. Той го бутна, но то не помръдна. Бръкна с две ръце в мастиленочерната вода. И едва тогава разбра какво е намерил.

В ръцете си държеше главата на Сухоземния дракон.

— Мамка му — прошепна. — Мисля, че в края на краищата съм го улучил.

Таниша се наведе и му помогна да вдигнат мъртвия гангстер. Уилър издърпа трупа до стената на тунела и го остави там. После хвана ръката на Таниша и продължиха да вървят.