Да яхнеш Змията

И точно там го намери Таниша. Тя пристигна в клуба, облечена с блуза от изкуствена коприна и къса пола. Тези дрехи успя да грабне в два и петнайсет през нощта, когато научи, че Рей е убит. Носеше чанта от изкуствена кожа и бе обула старите си червени обувки. Възрастните жени със скъпи рокли и огърлици от перли, които играеха бридж във фоайето вляво от вратата, се обърнаха да огледат привидението.

— Мога ли да ви бъда полезен с нещо? — попита помощник-управителят на клуба и се втурна към нея, за да препречи пътя й. Беше слаб, противен и с очила.

Таниша се обърна към него. На продълговатото му лице се изписа ужас.

„Внимание, момиче от гетото! Във фоайето има негри!“

— Аз съм детектив Уилямс. Трябва да говоря с Уилър Касиди. Разбрах, че е тук — каза тя и показа полицейската си значка.

— А, разбирам… Естествено… заради престрелката.

— Точно така — отвърна Таниша. Съжали, че не се бе прибрала вкъщи, за да се преоблече, преди да дойде в клуба. Имаше няколко страхотни рокли, с които щеше да изглежда поразително.

— Господин Касиди е в ресторанта. Позволете да ви съпроводя — учтиво предложи помощник-управителят, но в гласа му прозвуча обвинителна нотка, сякаш подозираше, че Таниша ще събори някой пепелник, ако не я придружи.

Докато вървяха към ресторанта, тя видя, че Уилър седи сам на маса в ъгъла. Помощник-управителят я заведе при него и после се отдалечи, а тя сложи чантата си на свободния стол.

— Бих станал, но кракът ми не ми позволява. Заповядайте, седнете, детектив.

Таниша се огледа. Повечето от присъстващите се бяха обърнали към нея.

— Нещо нередно ли направих? — попита тя.

— Да — отговори той. — Имахте смелостта да влезете тук, без да си сложите слугинската престилка.

Забележката беше расистка, но Таниша не долови злоба. Уилър беше по-обиден и от нея. За белите хора обикновено беше невъзможно да пристъпят в този изпълнен с емоции терен. Само онези, които наистина не изпитваха предразсъдъци към цвета на кожата, можеха да не отбягват тази деликатна тема. В думите му отново прозвуча самопрезрение, което я накара да се запита дали Уилър не е обременен с чувства, дължащи се на алкохола.

— Съжалявам, че се натрапих в този анклав на американско спечелване на състезанието чрез психическо въздействие, но имам още няколко въпроса — каза тя.

— Подигравате ми се — отбеляза той, вдигна глава и я погледна. В очите му нямаше укор.

Таниша направи справка в бележника си.

— Господин Касиди, и двамата знаем, че тук става нещо много странно. И докато разбера какво е то, ще задавам въпроси.

— Така ли?

— Да.

— Не мисля, че тримата гангстери в къщата на Прескот са свързани с убийството на Анджи Уонг, ако говорите за това.

— Така казахте и за смъртта на Анджи, и на брат си. Наредих да направят аутопсия. Майка ви се опитва да ми попречи. Но аз ще надделея. Убийството на Анджи Уонг е тежко и е широко отразявано от медиите. Онзи от отдела, който е забранил да направят аутопсия на брат ви, е допуснал голяма грешка. Щом пресата се занимава със случая, този човек ще трябва да се скрие под бюрото си. Въпреки това никой няма да спечели от публичния дебат по убийството. Може би ако поговорите с нея…

Това бяха глупости. Таниша бе отстранена от разследването. Единствената причина да бъде в клуба беше, че според нея Уилър Касиди вероятно не им бе казал всичко, а Ал Катсукура щеше да го разпита едва след ден-два. Тя рискуваше да загуби работата си, занимавайки се със случая, след като са я отстранили. Не знаеше защо го прави. Вероятно се дължеше на отчаянието от онова, което се бе случило с нея, и на потресаващата смърт на Рей Фонг. Изпитваше и силен гняв. Дали това беше заради неизпълненото обещание, което бе дала пред покойната си сестра, или пред обезобразения труп на Анджи Уонг? Не беше сигурна.

Управителят се приближи до масата. Беше висок, хубав мъж с великолепна усмивка, която привлече вниманието им към него.

— Най-сетне успях да запазя сепарето, което искахте, господин Касиди. Ако вие и гостенката ви желаете да се преместите там, ще прехвърля поръчката ви.

— Чудесно — каза Таниша. — Бихте ли ни извинили, ако обичате?

— Моля? Какво казахте? — тихо попита той.

Тя сложи на масата полицейската си значка.

— И аз ви моля. Хайде, разкарайте се.

Управителят се поколеба, размисли, после се отдалечи. Таниша прибра значката в чантата си.

— Никога няма да ви предложат да станете член на нашия клуб, ако се държите така — безучастно отбеляза Уилър.

— Вижте какво, не съм в настроение да слушам остроумията ви — каза тя, изливайки гнева и угризенията си върху него. — Или ще отговорите на въпросите ми, или ще проведем разговора в отдела.

Още една лъжа.

Гледаше го изпитателно. И тогава той се усмихна. Хубава, приятна усмивка.

— Детектив Уилямс, кракът ме боли адски силно. Мисля, че дори няма да мога да шофирам. Предлагам ви сделка. Ако ме закарате до „Сидър-Синай“ и намерите болкоуспокояващите, които забравих там, ще ви сътруднича с каквото мога. Но дотогава не съм в състояние да мисля за нищо поради болката.

— Да тръгваме.

Таниша започваше да го харесва.