Да яхнеш Змията

— Пиенето ми ли ви притеснява?

— Вие не пиете, господин Касиди, а се наливате. Мислили ли сте някога да ограничите алкохола?

— Аз… Не. Аз… — Той остави чашата. — Искам да знам защо правите това. Щом са ви отстранили от случая, защо не зарежете тази история?

Таниша го погледна гневно и отчаяно.

— Искате да ви помогна да опетните репутацията на брат ми. Какъв е мотивът ви? Защо го правите? Ще бъде ли отмъстен Прескот?

Тя се вгледа изпитателно в него. Не виждаше очите му, защото осветлението беше оскъдно.

— Правя го заради Рей Фонг. Той беше моят партньор. Убиха го. Имам дълг към него.

— Глупости.

— Глупости?

— Да. Наблюдавах ви двамата с детектив Фонг в болницата. Виждал съм повече сътрудничество на съдебни дела по банкови фалити. Вие съвсем не си помагахте.

— Четете мисли, така ли?

— Аз съм проницателен, особено по отношение на жените. Така ги свалям. Вие не харесвахте Рей Фонг. Само го търпяхте. Както понасяте мен. Защо държите да се занимавате със случая на брат ми?

Уилър, разбира се, имаше право, но Таниша не можеше да му каже истинската причина. Не можеше да признае, че ако се провали сега, това би сложило край на десетгодишната й кариера. Макар че престоят й в полицията на Лос Анджелис не беше онова, което си бе представяла, тя не можеше да признае грешката. Поне още не. Този отчаян опит да разкрие тежко двойно убийство щеше да бъде начинът да им покаже, че са сгрешили. Трябваше да я приемат по-сериозно.

— Засега да речем, че е заради приятелството ми с Рей, макар да мислите, че това са глупости — отвърна тя.

— Тогава ще дойда с вас.

— Няма да ми е нужна помощ.

— Мислите, че брат ми може да е бил замесен в нещо престъпно… Майка ми е на път да ме лиши от наследство. Ако ви помогна и тя разбере, ще ме обеси на оградата на имението. Залогът е голям. Но главното е, че се заклех пред себе си да се опитам да разбера кой уби Прескот. За мен това е много важно. Но не съм сигурен във вашите мотиви, детектив Уилямс, и тъй като не знам каква е целта ви, ще дойда с вас, иначе няма да ви дам пари.

— Това е лудост.

— Може и да е така, но не искам брат ми да бъде обвинен в нещо, което не е извършил.

16. Център за изследване на престъпността по тихоокеанското крайбрежие

Пристигнаха в Кливланд в четири и трийсет следобед. Нямаха багаж, затова веднага излязоха от сградата на летището. Таниша включи клетъчния си телефон и докато Уилър търсеше такси, се обади в отдел „Криптография“ в полицията в Лос Анджелис. Свърза се с Марк Уотсън, очилат научен технократ, който сякаш бе лишен от индивидуалност. Поне тя не забелязваше нищо такова.

— Не мога да го дешифрирам — каза той, след като попита как върви работата. — Прилича на код по книга и без книгата не можем да го разгадаем.

Тя го помоли да й обясни как се дешифрира код по книга.

— Това е най-лесният за употреба и най-трудният за разгадаване код — въздъхна Уотсън. — Разработен е от германците и е използван от шпионите по време на Втората световна война. Двете общуващи страни трябва да имат книгата. После само използваш номера на която и да е страница и броиш до буквата, която ти трябва на тази страница. Например, ако търсиш „Ц“, обръщаш на коя да е страница, да речем на двайсет и втора, сетне броиш до първото „Ц“. Да кажем, че това е петнайсетата буква на тази страница… Така, първата буква е 22–15. Убеден съм, че Прескот Касиди е използвал такъв код. Но няма да можем да го дешифрираме без книгата. Съжалявам.

Уотсън говореше така, сякаш бързаше да затвори.

— По дяволите — измърмори Таниша. — А нещо за „1414“?

— Няма го в базата данни, с която разполагаме, но китайците обожават нумерологията, затова ще попитам външен човек да провери дали цифрите имат някакво значение.

Докато пътуваха в самолета за Кливланд, Уилър прочете доклада на Уилард Дж. Викърс. Върна го на Таниша, когато се качиха в таксито и се отправиха към Центъра за изследване на престъпността по тихоокеанското крайбрежие.

Оказа се, че сградата е дървена и се намира на забутана улица в район със смесено население в Южен Кливланд. Двамата се вторачиха неспокойно в небоядисаната къща и надрасканите стени на квартала.

Шофьорът на таксито ги гледаше гневно. И той не беше доволен от мястото.

— Ето, тук е! — изръмжа с някакъв акцент от Близкия изток.

— Това не може да е Център за изследване на престъпността — каза Таниша.

— Очакваше нещо с фоайе и въртящи се врати, а? — размишляваше на глас Уилър, докато слизаха от колата.

Шофьорът потегли, преди да успеят да го спрат.

— Може би трябваше да задържим таксито — каза Уилър.

— Малко закъсняхме — въздъхна тя.

Двамата тръгнаха по обраслата с трева пътека, водеща към разнебитената веранда.

Пред вратата имаше дървена табелка, която бе паднала от металната рамка. Уилър я взе. Там с избледнели печатни букви пишеше:

ЦЕНТЪР ЗА ИЗСЛЕДВАНЕ НА ПРЕСТЪПНОСТТА ПО ТИХООКЕАНСКОТО КРАЙБРЕЖИЕ

— Не знам за теб — рече той, — но аз току-що изпитах вълнение.