Да яхнеш Змията

— Бих искала да видя картата на Куинси — рече Таниша, — ако още е у вас. И да се опитам да поговоря с Джаки Пулинджър. Ако вземем картата, не можем ли да организираме полицейска акция и да претърсим храма?

— Ако някой може да уреди този въпрос, това е Джони — гордо заяви Джулиан. — Той има достатъчно влияние.

— Ще бъда много благодарна за сътрудничеството — добави тя.

— Мога да направя фотокопие на картата — каза Джони — и можете да разговаряте с госпожица Пулинджър. Тя е единственият бял човек, който е живял в Града на стените. Казват, че Джаки Пулинджър е дала на Уо Лап Лин името Уили и го е научила на английски. Когато той стана водач на триадата и започна да продава наркотици на децата, тя се закле да го спипа. Но сега е в болница и не е с всичкия си. И вие ще се побъркате, ако слушате всичко, което казва тази луда жена.

— Бихме искали да опитаме — каза Уилър.

Джони и Джулиан се спогледаха.

— По-добре се откажете от тази работа и се върнете в Америка — тъжно каза Джони. — Но щом искате да опитате, предполагам, че можем да го направим. Ще преснимам картата и довечера ще се срещнем в „Черния лебед“. А сега трябва да се връщам в съда. Ще се видим в осем.

Той излезе от музея.

— Ако имате малко свободно време, искам да ви покажа нещо — рече Джулиан и ги заведе в залата с триадите. Разгледа снимките на стената и намери онази, която търсеше. Сетне посочи фотография на опожарен апартамент. До нея имаше друга, на човек, обгорял до неузнаваемост, легнал на болнична носилка.

— Това е Джони Куонг веднага след пожара. Снимката беше публикувана в хонконгски вестник два дни след инцидента и аз го познах по пръстена на дясната ръка. Цяла седмица го търсих. Бяха го прибрали в адвентистката болница в Хонконг като човек с неустановена самоличност.

Уилър се вгледа по-отблизо в снимката. Стори му се, че забеляза нещо.

— Какво е това? — попита той. — На челото му сякаш е написано „1414“.

Също като на челото на Анджи Уонг.

— Западняците често мислят така. Прилича на две по четиринайсет, но не е.

— Какво е тогава? — попита Таниша, като се наведе да разгледа по-подробно снимката, направена преди три години на обгорялото лице на Джони Куонг.

— Написано е на стар китайски диалект, обявен за остарял от комунистите. Но много селяни от Града на стените още пишат и говорят на него.

— Какво означава? — попита Уилър.

— Обещание и едновременно проклятие. Означава „Нечия смърт, сигурна смърт“.

21. Мост от облаци

Беше един часът на обяд, когато Уилър и Таниша най-сетне пристигнаха в болница „Света Мария“ за възрастни и недъгави хора в Новите територии. Болницата се помещаваше в малка едноетажна сграда с няколко крила, пристроени от двете страни. Боядисана в бяло и кацнала в средата на тучна зелена ливада, постройката изглеждаше много живописна.

Паркираха наетия мерцедес на алеята за коли и влязоха вътре.

На рецепцията седеше възрастна китайка в монашеско облекло, която усърдно обработваше купчина документи. Тя вдигна глава и се усмихна, когато двамата се приближиха към нея.

— Търсим Джаки Пулинджър — каза Уилър.

— О, вие сте адвокатите — рече монахинята. — Очакваме ви. Приготвих сметката. Племенникът й е тук. Прибира вещите й.

— Какво? — разтревожена попита Таниша. — Прибира вещите й?

— Да — тихо отговори монахинята. — Защото, както знаете, госпожица Пулинджър ни напусна. Господ да даде покой на душата й.

— Кога? — попита Уилър.

— Преди два дни. Тогава не сте адвокати.

— Не. Съжалявам, че ви притеснихме — каза тя и се приготви да тръгне.

Таниша още гледаше монахинята.

— Може ли да говорим с племенника й?

— Да, ако още е в стаята. Госпожица Пулинджър нямаше много вещи. Вече може да си е тръгнал.

— Къде е стаята й?

— Излезте навън и тръгнете вдясно. Номер шест.

Двамата й благодариха и тръгнаха.

— Какъв племенник? — разсъждаваше на глас Таниша, докато вървяха по пътеката вдясно. — Нали Джулиан каза, че през 1929 година Джаки Пулинджър е дошла тук от Англия и е прекарала целия си живот сама в Цзюлун?

— По дяволите! Имаш право — съгласи се Уилър.

Ускориха ход и стигнаха до номер шест. Спряха пред вратата и чуха, че някой отваря и затваря чекмеджета. Таниша бръкна в чантата си и извади глока, който носеше. Полицаите можеха да оставят оръжието си на охраната на летището и да си го получат, след като минат от другата страна. Пистолетът „Глок“ беше с къса цев и много неточен, но главното му предимство беше, че е лек.

Тя безшумно отвори вратата. В стаята с гръб към тях стоеше мъж. Беше чернокос, среден на ръст и ровеше в кутия за бижута.

— Какво правите? — попита Таниша.