Да яхнеш Змията

Таниша мълчеше през по-голямата част от разговора. Гледаше Джулиан Уинслоу и Джони Куонг и използваше инстинкта си на ченге, за да проникне в най-потайните кътчета на сложните им взаимоотношения. Нещо не беше наред. В Хонконг имаше твърде много интриги. Тя вече спокойно можеше да твърди, че полицаите не се доверяваха един на друг. Всеки беше потенциален шпионин. Джулиан се хранеше с наведена глава и не поглеждаше другите. Тук ставаше нещо опасно, но тя не можеше да разбере какво. Беше чувство, на което се бе научила да се доверява. Инстинктите й я бяха спасявали неведнъж на улицата. Сега крещяха в ушите й, но тя не знаеше къде да търси, нито дори какво става. Не познаваше правилата тук. Беше объркана.

След вечерята четиримата слязоха в нощен клуб „Корал“ — заведение с голи танцьорки филипинки, които се кълчеха на сцената и се увиваха около месингови колони. Шумен оркестър свиреше фалшиво американски рок. Игралните автомати дрънчаха, а на покритите със зелено сукно маси се търкаляха зарове. Отидоха в игралната зала, където въздухът беше напоен с цигарен дим. Джони Куонг нареди малките плочки пред себе си и заложи голяма сума. Обезобразеното му лице беше безизразно. Пожарът му бе направил една-единствена услуга — беше му дал съвършена покерджийска физиономия.

Джони Куонг явно беше известен в „Корал“. Хората му махаха и го поздравяваха. Джулиан заведе Таниша и Уилър до барчето и им поръча питиета. Тя си взе вино, а Уилър — кока-кола. Погледна го изненадана и тогава осъзна факта, че той не е пил алкохол, откакто тръгнаха от Кливланд. На обяд Уилър не разгледа менюто с напитките, не отвори минибара в хотелския апартамент и дори не прие безплатното питие в самолета. Тя погледна дали ръцете му треперят, но той ги бе пъхнал в джобовете си.

— Това е един от най-големите клубове в целия квартал на игрални домове и кабарета Уан Чай.

— Освен това е публичен дом — безпристрастно отбеляза Таниша.

— Моля?

— Онези там са проститутки — каза тя и посочи редицата момичета, които седяха на високи столчета в далечния ъгъл на помещението. Бяха с обувки с високи токове, прозрачни дантелени блузки и цепнати поли, разкриващи, че не носят бельо. — Спалните са ей там, зад завесите.

В същия миг две от момичетата станаха и се приближиха до неколцина китайци. Тръгнаха с мъжете и изчезнаха зад завесите.

— Имаш право — кимна Джулиан. — Тук е място за сваляне. В Хонконг проституцията е забранена, но всеки си затваря очите. Момичетата вкарват клиентите в онези стаички и ги довеждат до оргазъм. Преди известно време една от британските служителки на Министерството на здравеопазването дошла да инспектира заведението. Настояла да погледне в онези стаички. Персоналът нямал време да почисти и когато видяла хартиените салфетки на пода, тя казала: „Тук трябва да е много нехигиенично, защото всички момичета са настинали“. Случаят е истински. Но „Черния лебед“ горе е един от най-хубавите китайски ресторанти в града. Джони го нарича „Мръсната подводница“ заради незаконната дейност на долния етаж, която финансира ресторанта горе. Той харесва това място и защото идва тук от време на време, за да му лъснат бастуна. С неговата външност това е единственото му развлечение с дамите.

Джулиан погледна Джони, който вече печелеше и бе натрупал малка крепост от чипове пред себе си.

— Иска ми се да го бяхте видели преди пожара — замислено изрече инспекторът. — Беше много красив. Като кинозвезда. Жените го обожаваха. Наистина отдаде дължимото на Короната. — В гласа му прозвуча гняв, примесен с угризения. — Единственият начин да влезем в храма на Уили е широкомащабна полицейска акция. Джони има връзки в Независимата комисия за борба с корупцията. Там още работят неподкупни ченгета. Ако някой начертае пълна карта на Града на стените, можете да се обзаложите, че Джони ще намери начин да организира нападение.

— Ние ще тръгваме — каза Таниша, — освен ако ти не искаш да останеш, Уилър.

— И аз си тръгвам — отвърна той.

— Навън има таксита — уведоми ги Джулиан.

— Тук има нещо странно — рече Таниша. — И нямам предвид онова, което става в стаичките.

Бяха се върнали в Мандаринския апартамент в хотел „Пен“ и Таниша облече хавлиения халат и завърза колана на тънката си талия. После седна на креслото срещу прозореца. В ръцете си държеше фотокопието на недовършената карта на Града на стените.

Уилър застана до нея и погледна към пристанището.

— Дали не си губим времето? — запита се на глас.

Неоновите реклами край пристанището хвърляха лъчи светлина върху водите на залива пред тях, които приличаха на китайско ветрило от слонова кост. Моторниците препускаха в мрака и бързодвижещите се фарове се стрелкаха като светулки под черното облачно небе.

— Не мога да се отърся от чувството, че нещо не е наред — добави тя и остави картата на масата, — но съм твърде уморена, за да се досетя точно какво. Объркана съм. Лягам си.

Телефонът ги събуди в четири сутринта.

— Не мога да намеря Джони — с леко пиянски глас съобщи Джулиан. — Никой не отговаря у тях.

— Кого не можеш да намериш? — попита Уилър.