Да яхнеш Змията

Двамата повлякоха Джулиан през вонята и мрака. Пътешествието беше невъобразимо, сякаш бяха попаднали на враждебна чужда планета. Плъхове, големи колкото малки котки, седяха върху купчините човешки изпражнения. От време на време минаваха покрай апартаменти, където лампите бяха запалени и приборите за нощно виждане избледняваха и ги заслепяваха, докато ги настроеха.

Тесните, криволичещи улички изглеждаха безкрайни. Най-сетне Чонси се обърна, блъсна с рамо една врата и нахлу в някаква къща. Повлякоха Джулиан нагоре по стъпалата и влязоха в малък хол, където спеше семейство китайци.

— Някога живеех тук — прошепна Чонси, докато си проправяше път през апартамента, спъвайки се в спящ мъж.

Чу се детски плач. Един от мъжете се събуди и започна да крещи. Чонси излезе през задната врата и ги поведе в друга тясна уличка.

Уилър за миг изгуби от поглед Таниша. Беше твърде зает да влачи дебелия детектив и загрижен за крака си и едва се сдържаше да не повърне от ужасната смрад.

Най-после Чонси отвори една врата и като по магия четиримата се измъкнаха от ада и се озоваха на Тун Тзин Роуд. Шосето, лунната светлина и студеният въздух ги ободриха.

Облегнаха Джулиан на стената и се вгледаха в лицето му. Беше блед. Очите му бяха отворени, но имаха ужасен бял цвят. Цялата му риза бе напоена с кръв. Таниша излезе последна през вратата от Града на стените.

— Те са зад нас. Чувам ги — каза и затвори вратата.

Мерцедесът, който Чонси бе паркирал предишния ден за бягството им, се намираше на около двеста метра. Той хукна към него и след няколко секунди колата спря пред тях. В същия миг вратата се отвори и един от членовете на триадата предпазливо огледа улицата. Уилър беше най-близо до него. Направи крачка и го удари с най-доброто си ляво кроше, поваляйки мъжа обратно в гетото. После отвори широко вратата на мерцедеса. Чонси и Таниша качиха Джулиан в колата. Уилър скочи вътре точно когато Чонси седна зад волана и настъпи газта. Гумите изсвириха, а на улицата изтичаха още трима гангстери от триадата, стреляйки с автоматични оръжия. Куршумите пробиха задната броня и строшиха стоповете.

Мерцедесът изчезна в мрака.

Час по-късно те се бяха върнали на доковете и внимателно спускаха изпадналия в безсъзнание Джулиан на гумената лодка. Когато всички бяха на „Другата жена“, Уилър вдигна котвата и включи мотора. Яхтата потегли и тогава той забеляза кръвта по ризата на Таниша.

— Ти си ранена.

Тя нищо не каза. Беше много бледа.

Уилър надигна ризата й и погледна раната. Куршумът бе минал под мишницата, точно над бронираната жилетка. Кървенето бе спряло, но част от ризата беше натъпкана дълбоко в раната.

— Трябва да заведем и двама ви в болница — каза Уилър.

— Няма да стане — рече Чонси, погледна часовника си и им припомни плана за бягство. — След половин час трябва да сме извън пристанището.

Погледна Джулиан. Бяха го сложили да легне на канапето в главната каюта. Англичанинът не бе казал нищо през последните петнайсет минути. Но сега бе отворил очи и ги наблюдаваше с премрежен поглед.

— Джулиан загуби твърде много кръв. Ще умре — възрази Уилър.

Първоначалният им план беше веднага да се измъкнат от пристанище „Виктория“. Враговете им несъмнено щяха да проверят летищата и да открият резервациите за осем часа. Щяха да загубят ценно време, ако излезеха от китайски води и се насочеха по Южнокитайско море към Сидни, Австралия. Уилър се съмняваше, че Джулиан ще стигне жив дотам. Таниша имаше шанс, но ставаше все по-апатична и той беше сигурен, че тя изпада в шок.

— Китайците ни търсят. Милицията ще се сдобие със заповеди за арест. Всички работят за Уили — каза Чонси. — Не можем да се върнем в Хонконг.

— Но не можем и да ги оставим да умрат — настоя Уилър.

Китаецът го погледна и предложи:

— Можем да отидем в Макао. Намира се на седемдесет километра оттук. Макао още е португалска колония и ще бъде предаден на Китай едва през 1999 година. Необходим е само валиден паспорт, за да влезете. Но все пак е опасно, защото деветдесет и пет процента от населението са китайци и имат агенти навсякъде в Макао.

— Да опитаме — рече Уилър, грабна няколко навигационни карти и намери Макао.

Колонията представляваше малък остров до източния бряг на Китай северно от Хонконг. Имаха около пет часа път при скорост десет възела. Уилър взе друга карта, проследи пътя до пристанището на Макао и начерта курса. Луната и студеният нощен вятър сякаш избистриха мислите му. Най-сетне нещо зависеше от него и той трябваше да поеме отговорността.

Докато излизаха в открито море, Уилър отново провери автопилота и се заслуша в щракането и бръмченето на малкия механизъм, после се върна в каютата. Джулиан пак бе затворил очи. Изглеждаше зле. Чонси каза, че Таниша лежи в главната каюта. Уилър я намери там и сложи възглавница под краката й, за да предотврати шока и да възстанови кръвообращението в главата й. После зърна едно одеяло, зави я и хвана ръката й.

— Добре съм — каза тя. — Не можеш да убиеш момиче от гетото с един изстрел. Трябва да уцелиш десетката.

— Ще заведем Джулиан в болница. Отиваме в Макао.