Да спасиш свидетел

— По дяволите, знаех, че ще го кажеш. Трябва да е там. Ако сме изтървали Адамс, а Локхарт не е в къщата, ще се наложи аз да отплавам към Англия. И ти ще ме съпровождаш. Хайде, Кони, трябва да влезем.

Кони излезе от колата, извади пистолета и нервно се огледа наоколо.

— Мамка му, тая работа никак не ми харесва. Прилича ми на капан. Може да се натъкнем на засада. А нямаме подкрепления.

— И избор нямаме, нали?

— Добре, но стой зад мен, по дяволите!

Двамата тръгнаха към къщата.

50.

Облечени с черни анцузи и маратонки, тримата мъже тичаха по плажа, приведени ниско над пясъка. Макар че утрото наближаваше, те бяха напълно невидими в тъмното си облекло на фона на океана, а прибоят заглушаваше шума от движенията им.

Бяха пристигнали едва преди час, а току-що получиха много тревожни новини. Лий Адамс бе напуснал къщата. Без Локхарт. Вероятно тя все още беше вътре. Или поне така се надяваха. Бяха им казали, че и Бюканън може да е при нея. Налагаше се да предпочетат тях двамата. Адамс можеше да почака. Рано или късно щяха да стигнат до него. Нямаше да се успокоят, докато не го ликвидират.

Всеки от групата бе въоръжен с автоматичен пистолет и специален нож, който можеше с един точен замах да среже сънната артерия. Всеки умееше да нанесе с безпогрешна точност подобен убийствен удар. Заповедите бяха ясни. Всички в къщата трябваше да умрат. При точно изпълнение операцията можеше да мине съвсем чисто. До средата на утрото щяха да бъдат отново във Вашингтон.

Те бяха горди мъже, опитни професионалисти и отдавнашни служители на Робърт Торнхил. Като екип през последните двайсет години бяха преодолели редица опасности благодарение на своята съобразителност, подготовка, физическа сила и издръжливост. Бяха спасявали хора, бяха създавали сигурност в цели области от света, бяха помагали в борбата Съединените щати да останат единствената свръхсила на земното кълбо. Това щеше да означава светът да бъде по-спокоен и по-справедлив за мнозина. Също като Робърт Торнхил те бяха постъпили в Управлението, за да изпълнят дълга си, да служат на обществото. За тях нямаше по-висше призвание.

Тримата бяха участвали и в групата, която щурмува апартамента на Лий. Срамуваха се от този епизод — той помрачаваше тяхната репутация на безпогрешни специалисти. Бяха се надявали на реванш и сега нямаше да пропуснат възможността.

Единият остана да пази до стъпалата, а другите двама изтичаха по дъсчената пътека към задната част на къщата. Планът беше прост и ясен, без излишни подробности и усложнения. Щяха да атакуват светкавично и изненадващо — първо партера, после нагоре. Срещнеха ли някого, нямаше да разпитват или проверяват. Пистолетите със заглушители щяха да пуснат по един куршум за всяка жертва. След това щяха да продължат, докато в къщата не остане жива душа. Да, определено можеха да се приберат във Вашингтон преди обяд.

51.

Лий намали скоростта, спря насред пътя и леко се подпря с крака на асфалта. Озърна се през рамо. Улицата беше дълга, черна и пуста. Но утрото наближаваше. Хоризонтът постепенно изникваше като бавно оживяващите очертания на снимка, потопена в проявител.

Той отново се запита защо бе избързал. Можеше да изчака, докато колата дойде да отведе Фейт и Бюканън до летището. Това би забавило пътуването му до Шарлотсвил най-много с два часа. И несъмнено щеше да го успокои поне донякъде. За какъв дявол толкова бързаше? Рене беше под защита. А Фейт?

Той потропа с пръсти по кормилото на хондата. Ако беше останал, можеше да поговори с Фейт, да й каже колко много държи на нея.

Лий завъртя мотоциклета и подкара обратно. Когато достигна улицата, намали скоростта. Отсреща бе спряла кола. Голям автомобил, който направо крещеше, че е на някоя федерална организация. Вярно, намираше се в другия край на улицата и Лий не бе минал покрай него, но как, по дяволите, изобщо бе изтървал да го забележи с „опитния“ си поглед? Господи, нима наистина остаряваше?

Той подкара право към колата. Ако вътре имаше агенти от ФБР, лесно можеше да им избяга. Когато наближи обаче, стана ясно, че колата е празна. Обзет от първия пристъп на паника, Лий завъртя мотоциклета, зави по алеята на една от близките къщи и скочи от седлото. Захвърли шлема, извади пистолета и се втурна към задния двор, след това продължи по дъсчената пътека, която свързваше всички къщи със стъпалата към плажа. Сърцето му биеше в трескав ритъм.

Той скочи от пътеката, приклекна зад туфа морска трева и погледна към къщата на Фейт. Онова, което видя, го вцепени. Двама мъже, облечени в черно, прескачаха ниската стена на задния двор. От ФБР ли бяха? Или от онези, които се готвеха да убият Фейт на летището? Господи, дано не са те! Двамата вече бяха изчезнали зад стената. След секунди щяха да бъдат вътре. Дали Фейт бе включила отново алармената система, след като го изпрати? Не, помисли си той, едва ли.