Да спасиш свидетел

Константинопъл не се обади повече. Кой знае дали не беше избягал. Но Фейт и Бюканън бяха мъртви. Както и онази Рейнолдс. Или поне Торнхил предполагаше, че са мъртви. Особено го тревожеше фактът, че вестниците изобщо не споменаха за шест трупа, открити в луксозна вила край океана. Оттогава бе минала вече цяла седмица, а около случая цареше пълно мълчание. Може би Бюрото го прикриваше заради крайно неприятните изводи, които следваха от събитията. Да, напълно в техен стил. За жалост, откакто Константинопъл изчезна, Торнхил бе останал без очи и уши в Бюрото. Трябваше скоро да се погрижи за това. Внедряването на нов агент щеше да му отнеме време, но беше напълно възможно.

Е, така или иначе, следата нямаше да доведе до него. Тримата му агенти имаха толкова дълбоко прикритие, че властите щяха да имат голям късмет, ако изобщо успееха да проникнат под най-горния слой. По-надолу нямаше да открият нищо. Когато научиха за гибелта на тримата, той и неговите колеги от подземната зала вдигнаха тост в тяхна чест.

Имаше и още една неприятна подробност — Лий Адамс. Той беше потеглил с мотоциклета, вероятно към Шарлотсвил, за да охранява дъщеря си. Но не бе пристигнал там — Торнхил знаеше това със сигурност. Тогава къде се намираше? Дали не се бе върнал, за да убие някак агентите на Торнхил? Но сам човек да победи и тримата бе немислимо. А в телефонния разговор Константинопъл не спомена нищо за Адамс.

Докато колата продължаваше да се носи напред, Торнхил изведнъж се почувства много по-самоуверен, отколкото в началото на вечерта. Трябваше да следи положението много внимателно. Може би някакво съобщение вече го чакаше у дома.

Когато колата зави по алеята, Торнхил погледна часовника си. Вече бе късно и не му оставаше много време за сън. Утре трябваше да се яви пред комисията на Ръсти Уорд. Беше подготвил отговори за въпросите на сенатора — тоест имаше готовност да сипе тъй безсрамни лъжи, че и стените на залата да се изчервят.

Торнхил изключи алармената система, целуна жена си за лека нощ и я изпрати с поглед, докато се изкачваше нагоре към спалнята. Тя все още бе много привлекателна — стройна, с изящни кости. Наближаваше време да се пенсионира. Може би нямаше да е чак толкова зле. Понякога го навестяваха кошмарни видения — как се измъчва с безконечни партии бридж, клубни вечери, благотворителни сбирки; или пък с досада размахва стика по игрищата за голф, а нетърпимо високомерната му съпруга неизменно е нейде наблизо.

Но сега, докато гледаше как чудесно оформеният й гръб се изкачва нагоре, Торнхил изведнъж откри далеч по-привлекателни варианти за златните си години. Двамата все още бяха сравнително млади, богати; можеха да обиколят света. Той дори си помисли, че тази вечер може да подрани в леглото и да задоволи плътските желания, които го обзеха внезапно, докато гледаше как мисис Торнхил се възнася грациозно към спалнята. Харесваше му да я гледа как сваля обувките с висок ток от краката си, обгърнати в черни чорапи; как плъзва ръка по заобленото си бедро; как разпуска косата си по гърба и мускулите на раменете потрепват при всяко движение. Все пак безбройните часове в клуба не бяха отишли напразно. Да, реши той, само ще отскочи до кабинета да провери за оставени съобщения, след това ще се качи право при нея.

Торнхил включи лампата в кабинета и тръгна към бюрото. Канеше се да провери за съобщения в секретния си телефон, когато чу шум. Завъртя се към остъклената врата за градината. Тя бе отворена и през нея прекрачи човек.

Лий насочи пистолета право към него, вдигна пръст пред устните си и се усмихна. Торнхил настръхна, зашари с очи насам-натам, но нямаше накъде да бяга. Ако хукнеше или извикаше, щеше да умре; усещаше това в погледа на посетителя. Лий прекоси кабинета и заключи вратата. Торнхил го гледаше мълчаливо.

Втората му изненада дойде, когато още един човек влезе през стъклената врата и заключи и нея.

Дани Бюканън изглеждаше съвършено спокоен, почти сънлив, но в очите му танцуваше бясна енергия.

— Кои сте вие? Какво търсите в моята къща? — попита Торнхил.

— Очаквах нещо по-оригинално, Боб — каза Бюканън. — Толкова често ли срещаш призраци от близкото минало?

— Сядай — нареди Лий на Торнхил.

Торнхил огледа пистолета още веднъж, после се отдръпна и седна на кожения диван срещу двамата. Развърза папийонката си и я остави настрани, като се мъчеше да прецени положението и да избере стратегия за действие.

— Мислех, че имаме сделка, Боб — продължи Бюканън. — Защо изпрати онзи екип от убийци? Много хора загинаха безсмислено. Защо?

Торнхил го изгледа подозрително, после насочи очи към Лий.

— Не знам за какво говорите. Дори не ви познавам, по дяволите!

Ясно беше какво мисли Торнхил — че Лий и Бюканън носят микрофони. Може би работеха за ФБР. И бяха в къщата му.

— Аз… — Бюканън се запъна и погледна Лий. — Ние дойдохме като единствените оцелели, за да сключим някакво споразумение. Не искам до края на живота си да се озъртам през рамо.