Да спасиш свидетел

Тя го последва зад ъгъла на сградата, където ги чакаше грамадна хонда „Голд Уинг SE“. С блестящия хром, футуристичните форми, високотехнологичните приспособления и голямото защитно стъкло приличаше на машина, каквато би си избрал Батман. Беше боядисан в перленосив цвят с тъмнозелени ивици по ръбовете и имаше двойно седло с високи тапицирани облегалки. Пътникът отзад щеше да се чувства удобно като в гнездо. Мотоциклетът бе тъй огромен, че приличаше на открит джип.

Лий постави ключа на място и започна да навлича гащеризона. Подаде другия на Фейт.

— И къде смяташ да ходиш с това чудо?

Лий дръпна ципа нагоре.

— Ние отиваме в твоята къщичка в Северна Каролина.

— Толкова път с мотоциклет?

— Не можем да наемем автомобил без кредитна карта и документи. Твоята и моята кола не ни вършат работа. Не можем да се качим на влак, самолет или автобус. ФБР ги следи. Или ще чакаме да ни пораснат криле, или тръгваме с тая машина.

— Никога не съм се качвала на мотоциклет.

Лий си свали тъмните очила.

— Не се налага да караш. Това е моя работа. Е, какво ще кажеш? — усмихна й се той. — Да се повозим ли?

Последните думи зашеметиха Фейт като удар. Тя пламна цялата, когато го видя да яхва могъщата машина. И сякаш по волята на съдбата точно в този миг слънцето надникна през облаците. Светъл лъч заигра по ослепително сините очи и ги превърна в пламтящи сапфири. Фейт нямаше сили да помръдне. Господи, та тя едва дишаше; коленете й се подгъваха.

Беше в пети клас, през обедната почивка. Момчето с мъжествени сини очи, точно като на Лий, спря велосипеда си до люлката, където седеше тя с книга в ръка.

— Да се повозим ли?

— Не — отговори тя, после веднага пусна книгата и скочи зад него.

Два месеца ходиха заедно, мечтаеха за съвместно бъдеще, кълняха се във вечна обич, макар че така и не се целунаха по устните. После майка й почина и трябваше отново да се преместят. За миг Фейт се запита дали не е срещнала някогашното момче. Беше прогонила спомена за него толкова упорито, че дори не му помнеше името. Можеше да е той, нали? Мислеше си така, защото досега краката й се бяха подкосявали само веднъж — през онзи ден в училищния двор. Тогава момчето каза същите думи, очите му заблестяха под слънцето точно по същия начин и сърцето й заподскача така, сякаш щеше да се пръсне, ако не тръгнеше с него. Точно както сега.

— Добре ли си? — попита Лий.

Фейт се подпря на кормилото и отговори спокойно, доколкото можеше:

— Значи просто ще те оставят да тръгнеш с мотоциклета?

— Брат ми е управител на магазина. Официално взимаме машината за по-продължителна проверка.

— Просто не мога да повярвам, че го правя — промърмори тя. Но също като в пети клас нямаше сили да се отдръпне от мотоциклета.

— Помисли си за другия вариант и тогава ще бъдеш пределно щастлива да си наместиш задничето върху хондата.

Той отново си сложи тъмните очила и дръпна надолу стъклото на шлема сякаш за да подчертае края на разговора.

Фейт облече гащеризона и с помощта на Лий успя да си сложи шлема както трябва. Той прибра чантите в големия багажник на хондата и Фейт се качи отзад. Лий включи двигателя, форсира го за няколко секунди, после даде газ. Когато отпусна съединителя, ускорението отметна Фейт назад към облегалката и тя изведнъж откри, че се е вкопчила с всичка сила в Лий, а мотоциклетът лети на юг по магистралата.

Едва не изхвръкна от седалката, когато гласът отекна в ухото й.

— Добре, успокой се. Това е радиовръзка между двата шлема. — Лий усети, че я е стреснал, и продължи по-тихо. — Пътувала ли си някога с кола до къщата?

— Не, винаги със самолет.

— Нищо. Аз имам карта. Хващаме шосе 95 и в Ричмънд продължаваме по междущатска магистрала 64. Така ще стигнем до Норфолк. Оттам нататък би трябвало да е лесно. По пътя ще хапнем някъде. Надявам се да пристигнем още по светло. Разбра ли?

Тя първо кимна, после се сети да каже на глас:

— Разбрах.

— А сега се облегни назад и кротувай. Попаднала си в добри ръце.

Вместо да го послуша, тя се приведе напред, обгърна с ръце кръста му и стисна здраво. Изведнъж я изпълниха спомени за онези прекрасни два месеца в пети клас. Това трябваше да е предзнаменование. Може би щяха да потеглят право напред и вече никога да не се върнат. Да наемат яхта и да стигнат с нея до някое късче земя из Карибско море, недокосвано от човешки крак — място само за тях двамата. Тя щеше да поддържа колибата като добра домакиня, да готви с кокосово мляко или нещо подобно, а Лий всеки ден да лови риба. Нощем щяха да се любят под лунното сияние и никой нямаше да ги дебне. Тя се притисна още по-плътно до него. Всичко това й се струваше много приятно. И напълно възможно при дадените обстоятелства. Напълно.

— А, Фейт, и още нещо — изрече в ухото й гласът на Лий.