Да спасиш свидетел

Тя притисна шлема си към неговия, усети с гърди твърдината на мощния му гръб. Отново беше на двайсет години, вятърът носеше опиянение, слънцето я изпълваше с радост и нямаше други тревоги освен изпита в края на семестъра. Изведнъж си представи как лежат голи под открито небе — преплетени, бронзови, с мокри коси; точно това й се искаше, вместо да лети със сто километра в час по асфалта, стегната в този дебел костюм.

— Да?

— Ако още веднъж си наумиш да ми врътнеш номер като на аерогарата, същите тези добри ръце ще ти извият вратлето. Ясно?

Тя се отдръпна и с всичка сила притисна гръб в тапицерията на облегалката. Колкото може по-надалеч от него. От своя прекрасен рицар с омайващи сини очи.

Край на сънищата. Край на мечтите.

26.

Дани Бюканън се вглеждаше в познатата сцена. Типично вашингтонско събитие — политическа благотворителна вечеря. Пилето беше жилаво и студено, виното евтино, разговорите високопарни, залозите огромни, протоколът строг, личностите непоносими. Присъстващите спадаха към един от двата типа — или хора с огромни връзки и състояния, или мизерно платени политически сътрудници, които работеха трескаво по цял ден, а като награда за фантастичните усилия им се разрешаваше да работят и нощем на подобни светски прояви. Тази вечер трябваше да присъстват няколко видни политически фигури, включително и министърът на финансите; откакто завъртя връзка с една скандално известна холивудска актриса, която без колебание разтваряше крака пред камерата, министърът се радваше на далеч по-голямо внимание, отколкото заслужаваше обикновено като пазител на хазната. Тази вечер обаче бе получил в последния момент покана за друг прием — често явление във вечната игра „Къде политическата трева е по-зелена?“. На негово място пристигна някакъв помощник — нервен, недодялан тип, за когото никой не даваше пет пари.

За гостите събитието бе поредна възможност да се покажат и да видят другите, да проверят непрестанно променящата се йерархия в дадена политическа група. Повечето изобщо не сядаха на масата. Просто връчваха чека и се отправяха по-нататък. Клюки и сведения бликаха във всички посоки като от изобилен извор. Или от дълбока рана. Въпрос на гледна точка.

Колко подобни сбирки бе посещавал Бюканън през изминалите години? През онзи трескав период, когато представляваше интересите на големия бизнес, му се случваше да обикаля седмици наред без прекъсване закуски, обеди, вечери и всевъзможни празненства. От изтощение понякога бъркаше събитието и попадаше на прием в чест на сенатора от Северна Дакота вместо на вечеря с конгресмена от Южна Дакота. Откакто се обвърза с бедните в света, вече нямаше подобни проблеми по простата причина, че не разполагаше с пари за раздаване. Но знаеше много добре, че в политическата благотворителност има поне една несъмнена истина — парите никога не достигат. А това означаваше, че винаги ще има сметки и пазарлъци. Винаги.

Истинската му работа днес започна едва след като се завърна от Филаделфия. Срещна се с пет-шест видни политици, обсъди с техните сътрудници безброй важни въпроси и уговори редица бъдещи срещи. Сътрудниците бяха много важни, особено в комисиите и по-специално във финансовите комисии. Едрите риби идваха и си отиваха. Сътрудниците оставаха; те знаеха наизуст процедурите и тенденциите. А Дани знаеше, че никога не бива да се вмъкваш при политик, прескачайки неговите помощници. Веднъж може и да ти провърви, но след това си загубен — ядосаните чиновници ще ти отрежат пътя завинаги.

След това имаше късен обяд с един клиент, чиято работа вече бе свършена от Фейт. Бюканън трябваше да се извини за нейното отсъствие и го стори с типичния си грубоват хумор.

— Съжалявам, че днес ще обядвате с втората цигулка в оркестъра — каза той на клиента. — Но ще се помъча да не свиря много фалшиво.

Макар че превъзходната репутация на сътрудничката му не се нуждаеше от допълнителни похвали, Бюканън разказа на своя клиент как преди време Фейт лично бе връчила на всичките петстотин трийсет и петима членове на Конгреса — и то в луксозна кутия с червена панделка — данните от задълбочено социологическо проучване, според което американската общественост изцяло подкрепя идеята да се заделят средства за ваксинация на децата по целия свят. Към тези данни бе прибавила допълнителни сведения по темата и снимки на деца от далечни страни преди и след ваксинация. Понякога фотографиите бяха най-силното й оръжие. После бе седяла край телефона трийсет и шест часа без почивка, за да набира привърженици в САЩ и чужбина, а през следващите две седмици обиколи три континента заедно с представители от най-големите организации за международна помощ, за да покаже как точно може да се осъществи цялата акция. Резултат: Конгресът реши да се предприеме задълбочено проучване по този въпрос. Сега консултантите щяха да глътнат хонорари за милиони долари и да изхабят няколко тропически гори за планини от хартия (с които, естествено, се оправдаваха високите хонорари) без никаква гаранция, че поне едно дете ще получи необходимата помощ.