Да спасиш свидетел

Фейт въздъхна от облекчение и остави чантите. Забеляза двама възпълни хлапаци с едва наболи бради да се въртят около някаква стара ямаха, хвърляйки от време на време любопитни погледи към нея. Тя нахлупи каскетчето още по-ниско и се престори на заинтересувана от лъскаво червено кавазаки — естествено, обявено за продан. От другата страна на магистралата имаше фирма за тежко строително оборудване. На десетина метра височина под куката на грамаден кран висеше малък телфер с надпис НАЕМЕТЕ МЕ. Накъдето и да погледнеше, виждаше свят, за който вече не знаеше почти нищо. Беше обикаляла на съвсем друго ниво — световни столици, високи политически залози, придирчиви клиенти, чудовищна власт и невероятни пари, местещи се непрестанно като континенталните плочи. Те премазваха всичко наоколо, без дори да забележат. Изведнъж Фейт осъзна, че истинският свят е това — двутонен телфер, увиснал като кукла на конци. Наемете ме. Дайте работа на хората. Изградете нещо.

Но Дани й бе дал шанс да запълни живота си. Такива като нея се срещаха под път и над път; и все пак тя вършеше добро в този свят. Вече десет години даваше помощ на хора, които отчаяно се нуждаеха от нея. Може би през тези десет години изкупваше и вината, с която бе израснала, гледайки как баща й въпреки всичките си добри намерения причинява болка на хората със своите машинации. Всъщност и до днес не смееше да задълбае из тази част от живота си.

Фейт чу стъпки и се обърна. Зад нея стоеше мъж с джинси, черни ботуши и фланела с емблемата на магазина. Беше млад, на не повече от двайсет и пет, с големи замечтани очи, висок, строен и привлекателен. Той знаеше, че е хубав — личеше си по самонадеяните му маниери. Личеше още, че интересът му към Фейт не е служебен.

— Мога ли да ви помогна с нещо, госпожо? С каквото и да било?

— Само гледам. Чакам приятеля си.

— Хей, това тук е чудесна машина. — Той посочи един мотоциклет БМВ, за който дори неопитното око на Фейт веднага усети, че струва луди пари. Чисто прахосничество, помисли си тя. И веднага си спомни, че скъпата кола в гаража на още по-скъпото й жилище е именно БМВ.

Младежът погали с длан резервоара на мотоциклета.

— Мърка като котенце. Грижиш ли се за хубавите неща, и те се грижат за теб. Както трябва.

Той я погледна и намигна.

Фейт се зачуди дали това му е коронната реплика пред момичетата.

— Не ги карам, само се возя — отвърна небрежно тя и веднага съжали за думите си.

Младежът се усмихна широко.

— Е, това беше най-приятната новина за целия ден. Дори за цялата година. Значи само се возиш, а? — Той се разсмя и плесна с ръце. — Какво ще кажеш за една разходка, сладурче? Да видиш как умея да возя. Качиш ли се, няма слизане.

Фейт се изчерви.

— Не ми харесват вашите…

— Добре де, не се ядосвай. Ако ти трябва нещо, казвам се Рик. — Той извади визитна картичка и пак й намигна. После добави тихо: — Домашният телефон е отзад, малката.

Тя погледна с погнуса картичката в ръката му.

— Добре, Рик, но обичам да съм наясно с кого си имам работа. Приятелят ми е вътре. Да видим дали си чак такъв мъж, че да му застанеш насреща.

Рик вече не изглеждаше толкова самонадеян.

— Мъж съм във всяко едно отношение, маце.

— Радвам се да го чуя. Моят приятел е висок колкото теб, но има страхотна фигура на атлет.

Рик се навъси и ръката с картичката увисна надолу. Фейт усети, че е изчерпал заучените фрази, а не му стига съобразителност да измисли нови. Погледна го втренчено.

— Да ти кажа още, че има рамене колкото Небраска. И май пропуснах да спомена, че във флота е бил шампион по бокс.

Рик прибра картичката.

— Тъй ли?

Тя посочи зад гърба му.

— Ако не вярваш, той вече е тук. Иди да го питаш.

Рик рязко се завъртя. Лий излизаше от магазина с две каски и два кожени гащеризона. От джоба на якето му стърчеше сгъната карта. Дори през дебелите дрехи личеше солидното му телосложение. Той изгледа подозрително Рик.

— Познавам ли те? — грубо запита Лий.

Рик се усмихна плахо, огледа Лий от глава до пети и преглътна с усилие.

— Ннне, сър — измънка той.

— Тогава за какъв дявол ми се пречкаш, хлапе?

Фейт побърза да се намеси.

— О, просто ме питаше какви мотори харесвам най-много, нали, Рики?

Тя се усмихна на младия продавач.

— Точно така. Да. Е, довиждане.

И Рик се отдалечи към магазина почти тичешком.

— Чао, сладурче — подвикна след него Фейт.

Лий я погледна сърдито.

— Казах ти да чакаш отсреща. Дявол да го вземе, не можеш ли да останеш сама поне за минута?

— Имах среща с един доберман. Отстъплението изглеждаше най-благоразумно.

— Ясно. А с тоя тип какво уговаряше? Да ме нападне, за да избягаш ли?

— Не ми се сърди, Лий. Няма такова нещо.

— Жалко. Поне щях да си изкарам яда върху някого. Какво искаше всъщност?

— Хлапето искаше да ми пробута нещо, но не мотоциклет. — Тя посочи багажа в ръцете му. — Какво е това?

— Задължителна екипировка за мотоциклетисти през този сезон. Когато караш със сто километра в час, става студеничко.

— Но ние нямаме мотоциклет.

— Вече имаме.