Да спасиш свидетел

Лий се озърна към нея.

— Правило номер едно, когато бягаш от закона: винаги предполагай, че ще открият таксито, което си ползвал. Затова в никакъв случай не слизай при истинската си цел. — Той посочи напред. — Наближаваме.

Докато вървяха, Лий вдигна ръце, извади контактните лещи и очите му си възвърнаха нормалния син цвят. Той прибра лещите в специална кутийка и я пусна в сака.

— Много дразнят, проклетите.

Фейт се загледа напред, но не видя нищо друго, освен порутени къщи, напукани тротоари и хилави дръвчета. Вървяха успоредно на шосе I във Вирджиния, наричано още магистрала Джеферсън Дейвис, по името на президента на Конфедерацията. Помисли си каква ирония на съдбата е да се намират тук, край пътя, с името на човек, опознал най-добре какво е да те преследват. След Гражданската война момчетата в синьо бяха гонили Дейвис из целия Юг, преди накрая да го заловят и хвърлят за дълги години в затвора. Фейт знаеше неговата история, само не искаше да я сполети същата участ.

Не беше идвала в този край на Северна Вирджиния. Районът бе индустриален, осеян със закъсали дребни предприятия, авторемонтни работилници и дребни корабостроителници, съмнителни открити гаражи с ръждясали фургони вместо канцеларии и мизерен битпазар в някаква вехта сграда, готова да рухне всеки момент. Малко се изненада, когато Лий зави и тръгна към магистралата. Тя побърза да го догони.

— Не трябва ли да напуснем града? Нали сам каза, че ФБР може всичко. А и онези, другите, за които не искаш да говориш. Сигурна съм, че убиват, без да им мигне окото. А ние, вместо да бягаме, обикаляме из предградията. — Лий не отговори и тя го сграбчи за ръката. — Лий, моля те, ще ми кажеш ли какво става?

Той спря толкова рязко, че Фейт се блъсна в него. Все едно бе връхлетяла върху стена.

Лий я изгледа свирепо.

— Смятай ме за глупак, ако искаш, но кой знае защо не мога да се отърва от чувството, че колкото повече сведения получиш, толкова по-вероятно е да ти хрумне поредната плиткоумна идея, дето накрая ще ни вкара на два метра под земята.

— Слушай, съжалявам за станалото на аерогарата. Прав си, беше голяма глупост. Но имах причини.

— Причините ти са тъпи. Целият ти живот е тъп — гневно отсече той и продължи напред.

Тя изтича след него, дръпна го за ръката и двамата се спогледаха.

— Добре, щом наистина мислиш така, какво ще кажеш да се разделим? Още сега. Всеки за себе си.

Той сложи ръце на кръста си.

— Заради теб не мога нито да се прибера у дома, нито да използвам кредитна карта. Нямам пистолет, федералните ме гонят по петите и имам в портфейла четири долара. И очакваш с радост да приема щедрото ти предложение.

— Можеш да вземеш половината от парите ми.

— А ти накъде смяташ да тръгнеш?

— Може целият ми живот да е тъп, но колкото и да не ти се вярва, знам как да се пазя.

Той поклати глава.

— Няма да се разделяме. По много причини. Първо, ако случайно федералните ни спипат, искам да си до мен и да се кълнеш в мило и драго, че твоят покорен слуга е невинен като новородено бебче и няма нищо общо с целия този кошмар.

— Лий!

— Край на разговора.

Той закрачи бързо напред и Фейт се отказа да спори. Истината бе, че не искаше да остава сама. Догони го и двамата завиха по магистралата. Изчакаха да светне зелено и притичаха отсреща. Лий остави чантите на земята.

— Искам да чакаш тук. Там, където отивам, може да ме познаят и не бих желал да си с мен.

Фейт се озърна. Зад нея се издигаше висока мрежеста ограда, увенчана с бодлива тел. Малко по-навътре имаше работилница за ремонт на яхти. Из двора обикаляше доберман. Нима яхтите се нуждаеха чак от такава охрана? Кой знае, може би тук се налагаха подобни мерки. Малко по-нататък стърчеше грозна бетонна сграда. Големи червени надписи по прозорците обявяваха, че тук се намират най-изгодно нови и стари мотоциклети. Нищо чудно — паркингът отпред беше препълнен с тях.

— Трябва ли да стоя сама тук? — попита тя.

Лий измъкна от чантата бейзболно каскетче и си сложи тъмните очила.

— Да — отсече той. — Или само ми се е счуло, че знаеш как да се пазиш?

Тъй като не успя да измисли подходящ язвителен отговор, Фейт се задоволи само да изгледа яростно Лий, който изтича през улицата и влезе в магазина. Докато чакаше, тя ненадейно усети зад себе си нечие присъствие. Обърна се и видя едрия доберман. Явно мерките за безопасност в съседната работилница не предвиждаха затваряне на проклетата порта! Когато животното се озъби и нададе ужасяващо глухо ръмжене, Фейт бавно посегна надолу и хвана чантите. Като ги държеше пред себе си, тя отстъпи през улицата към паркинга на магазина за мотоциклети. Кучето загуби интерес към нея и бавно се върна зад оградата.