Дамите на Мисалонги

Този път тя почти пробяга петте мили до дома, независимо от бодежите отляво, така че, когато, остана без дъх, се прибра и нахлу през кухненската врата. Установи, че майка й и леля и са напълно склонни да приемат обяснението за огромната поръчка на Джон Смит като оправдание за закъснението й. Друсила беше издоила кравата (костите на Октавия не й позволяваха тя да свърши тази работа), грахът беше донесен и от тенджерата в задната част на скарата се виеше пара, а в тигана се пържеха три агнешки котлета. Дамите на Мисалонги седнаха в обичайното време за вечеря. След това дойде моментът за последната задача — кърпенето на многократно носени чорапи, бельо и постелки.

Мислейки си за трагичния живот на Уна от една страна и за Джон Смит от друга, Миси сънливо слушаше с едно ухо Друсила и Октавия, които се занимаваха с нощния разбор на малкото новини, достигащи до тях. Тази вечер, след кратка дискусия в началото относно странника в магазина на Максуел Хърлингфорд (Миси не им бе доразказала чутото от Уна), те се прехвърлиха на най-интересното събитие, задаващо се в календара на Байрон — венчавката на Алисия.

— Ще сложа кафявата си коприна, Друсила — отбеляза Октавия и примигна, за да скрие една искрена сълза на печал.

— Аз — кафявата си рипсена рокля, а Миси — кафявата ленена. О, Господи, колко съм уморена от все кафяво и кафяво! — извика Друсила.

— Но предвид на затрудненото ни положение, сестро, кафявият цвят е най-приемливия за нас — опита се не особено успешно да я успокои Октавия.

— Иска ми се поне веднъж — каза страстно Друсила, забивайки иглата в кълбото конци и сгъвайки идеално закърпената калъфка на възглавница с повече страст, отколкото бе виждала през целия си дълъг живот, — толкова много бих искала поне веднъж да бъда глупава, а не разумна! Но понеже утре е събота, ще трябва да изслушам безкрайните колебания на Аврелия между рубинения й сатен и сапфиреното кадифе, защото няма да знае кое да избере за венчавката и ще иска мнението ми поне дузина пъти, а аз… аз бих искала да я убия!

Миси имаше собствена стая, обкована отвътре с дъски, кафяви като всичко останало в къщата. Подът беше покрит с пъстър линолеум в кафяво, леглото беше покрито с кафява дантелена завивка, на прозореца се виждаха кафяви холандски щори, а освен това имаше и едно грозно старо бюро и още по-стар и грозен гардероб. Нямаше нито огледало, нито стол или килим. Но на стените висяха три картини. Едната беше избелял, покрит с кафяви петна дагеротип на невероятно съсухрения първи сър Уилям, направен по време на американската гражданска война; другата представляваше гоблен (първия опит на Миси — едно отлично изпълнение) на тема Дяволът намира работа за ленивците; последната бе портрет върху паспарту на кралица Александра — вдървена и намръщена, но за безкритичните очи на Миси — много красива жена.

Стаята й през лятото се превръщаше в пещ, защото гледаше на югозапад, а през зимата беше ледник, тъй като от тази посока духаха преобладаващите ветрове. Миси заемаше тази стая не поради някаква умишлена жестокост, проявена спрямо нея, а защото като най-млада беше изтеглила най-късата клечка. В Мисалонги така или иначе, нямаше уютни стаи.

Посиняла от студ, тя съблече кафявата си рокля, после фустанелата от трико, вълнените чорапи, жакетчето и широките гащи, грижливо сгъвайки всичко, преди да остави бельото в чекмеджето и да окачи роклята на кука, завинтена в тавана на гардероба. Единствено неделната й кафява ленена рокля беше на закачалка, понеже закачалките за дрехи бяха много ценна стока. Резервоарът на Мисалонги побираше само петстотин галона и поради това водата пък бе най-ценната стока от всички. Телата получаваха право на ежедневна баня — трите дами се редуваха във ваната, без да сменят водата, но бельото трябваше да изкарва по два дена.

Нощницата й беше от грубо сиво трико, с висока яка, дълги ръкави и се влачеше по пода, защото бе една от старите нощници на Друсила. Но леглото беше топло. На тридесетия рожден ден на Миси майка й обяви, че тя има право на гореща тухла през студените нощи, тъй като вече не била в първа младост. И когато това се случи, макар и добре дошло, Миси остави завинаги всяка надежда (ако изобщо я беше имала), че един ден ще намери живот за себе си извън границите на Мисалонги. Сънят дойде бързо, защото живееше активен, макар и емоционално стерилен живот. Но няколкото мига между първото усещане за благословена топлина и момента на заспиването бяха единственото време на абсолютна свобода и поради това винаги се съпротивляваше на съня колкото се може по-дълго.